Моделът на поведение на мъжките копринени пеперуди, които те използват, когато търсят женски индивиди, може да помогне на специалистите за разработването на безпилотни самолети.

Самците на този вид по време на брачния период улавят миризмата на самките на голямо разстояние, а след това намират партньорката си.

Учените са направили наблюдения върху копринени пеперуди в лабораторни условия, създавайки им най-разнообразни обстановки: променяли посоката на въздушния поток, носещ миризмите на женските, поставяли пеперудите на различни места и изменяли разстоянието между мъжката и женската пеперуда.

Ентомолозите са открили, че в действителност пеперудите не летят по посока на вятъра, както се е смятало по-рано, а постоянно променят направлението на движението си, независимо от насоката на въздушния поток. Това им помага да намерите бързо следата, оставена от миризмата на женските.

Изследователите твърдят, че тяхното откритие може да осигури значителна помощ на специалисти, които участват в създаването на безпилотни самолети, използвани за определяне на източниците на замърсяване на въздуха и емисиите на вредни вещества в околната среда.

В случая безпилотните апарати трябва само да открият необходимата миризма.

Бяха изпаднали в трудна ситуация, но поне в началото не се отчайваха. Очакваха помощ отвън. Тъй като бяха събрани от съдбата, Даниела и Марко можеха да се опознаят по-добре, като всеки разкаже нещо за себе си.
– Разкажи ми за твоята работа – каза Марко.
Лицето на Даниела се озари. Тя сякаш забрави къде се намират.
– Занимавам се с изучаването на тип безгръбначни животни, наречени мешести. Този тип включва един подтип, известен като медуза. Повечето хора смятат медузите за скучни.
– Аз пък мисля, че са много интересни – каза Марко. – Веднъж бях ужилен от португалска фрегата. Срещата беше изключително болезнена.
– Фрегатата не е точно медуза, а по-скоро колония от множество организми, живеещи в симбиоза. По пипалата си имат хиляди капсули, пълни с отрова. Дължината на едно пипало може да стигне до 20 метра. Но размерът не винаги е най-важното. Имаш късмет, че не си срещнал малка морска оса. Ужилването на това създание може да те прати в моргата, – засмя се Даниела.
– Тогава изобщо не изглеждах като късметлия, – каза Марко.
Той си спомни парещата болка, но за да прогони тези мисли тръсна глава и попита:
– Какво точно изследваш на тези медузи?
– В лабораторията се занимаваме с изследвания свързани с океанската биомедицина. Смятам, че океанът скоро ще стане основен източник на химически съединения за фармацевтиката.
– И ще измести, това, което имаме в наличност сега? – Марко разпери невярващо ръце.
– Океанът ще надмине всичко, което е било открито до сега, – натърти Даниела.
Марко поклати недоверчиво глава.
– Между сушата и морето има повече прилики, отколкото разлики, – започна да обяснява Даниела. – Да вземем например курарето. Индианците от Амазонка са го използвали като парализираща отрова, с която са мажели върховете на стрелите си, но свойството му да отпуска мускулите го направи полезно лекарство.
– Виждаш ли същия потенциал и при медузите?
– Не само при тях. Има и други привидно прости създания със сложни системи за хранене и защита като сепии, октоподи, охлюви ….
– И какво точно правите сега в Тихия океан?
Това бе таен проект и на нея ѝ бе забранено да споделя каквато и да е информация за него. За да отклони вниманието му, Даниела попита:
– Наистина ли мислиш, че ще дойдат да ни спасят?
– Убеден съм, екипът ни винаги е действал така, че да измъкне хората, които са попаднали в затруднена ситуация, – убедено каза Марко.
Въпреки, че убеждаваше Даниела, Марко знаеше, че спасяването им е доста проблематично. Пестенето на кислород само щеше да забави неизбежното.
Марко погледна към екрана, оставаше им въздух за по-малко от два часа.
Застоялият въздух започна да ги замайва. Марко затвори очи и се опита да не мисли за намаляващите запаси от кислород.
Даниела се бе отпуснала до него. Изглежда беше загубила съзнание.
И когато Марко усети, че става още по сънлив и губи представа за нещата наоколо, си каза: „Това е краят, няма да могат да дойдат на вр….“ , се чу мощно раздвижване на водата.
Няколко ръце грабнаха отпуснатите тела и ги измъкнаха нагоре …..

Лиляна Симеонова слезе подиума, но не се върна на мястото си, а се насочи към изхода. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Искаше да остане за малко сама.

Тръгна по коридора и чу, че някой я извика. Обърна се и видя доктор Христозов.

– Много добре представи нещата, – каза той.

– Благодаря, – Лиляна прие похвалата смутено. – За мен това е едно изключително емоционално преживяване. Радвам се, че няма вероятност да избухне световна епидемия.

– Грешиш, пандемията е сигурна. Тя ще убие милиони, а ние сме безсилни.

– Но всички говореха оптимистично, – Симеонова бе изумена – и вярват, че епидемията ще бъде овладяна.

– Казват така, – махна с ръка Христозов, – защото не знаят всички факти.

– Какви факти? С какво тази епидемия е по-различна от предишната?

– Всичко е измама ……, – Христозов се задъха.

– Какво искаш да кажеш?

– Епидемията, която ни притеснява, е причинена от различен патоген, които няма нищо общо с вируса от предишната.

– Защо не ми каза?  Защо ме остави да говоря за предишното заболяване?

– Изказването ти трябваше да послужи като димна завеса, зад която да се скрият фактите. Никой не трябва да заподозре, че сегашният патоген е много по-опасен от предишния.

– Но експертите в залата говореха съвсем друго …..

– Те не знаят истината, защото получиха заблуждаваща информация, – леко се усмихна Христозов. – Когато помолиха да им изпратим проби от щама за изследване, ние им дадохме стария вирус.

В очите на Лиляна се четеше въпроса: „Защо?“

– Опитваме се да предотвратим евентуална паника.

Устата на Симеонова пресъхнаха от напрежение:

– Какъв е този нов патоген?

– Мутирала форма на стар щам от много опасна болест. Заболяването се разпространява много бързо и е смъртоносно. Смъртта настъпва много бързо и поразява много хора наведнъж. Вирусът е невероятно гъвкав и приспособим.

Симеонова гледаше обезпокоена с широко отворени очи.

– Не можахме да се научим, да не действаме задкулисно.

– За сега сме се споразумели с една група от учени, които правят тези изследвания, да се запазим съществуването на новия патоген в тайна ….

– Знаеш, че в повечето случай скритата информация води до загуба на много човешки животи, – възмути се Лиляна.

– Да, но в противен случай ще има затворени райони, преустановяване на пътувания, спиране на търговията ….. При такива условия не можем да кажем истината. Не и преди да открием ваксината.

– Сигурен ли си?

– Има мощни компютри, чрез които се моделира разпространяването на заразата и съответни мерки за ограничаването ѝ.

– Спомена за някаква ваксина, – погледна го изпитателно Симеонова.

– Няколко лаборатории работят върху нея, но основно една от тях работи само по проблема. Учените се надяват на вещество, извлечено от морско животно, което ще осигури ваксина, спираща разпространението на вируса.

– Сериозно ли говориш? Само една лаборатория ли?

– Да, дори ти предлагам, да заминеш там и да участваш в работата ѝ.

Симеонова пребледня, след това се изчерви, но накрая с готовност заяви:

– Готова съм да направя всичко, което мога, за да се спре тази смъртоносна епидемия. Но ако не успеем?

– Епидемията вече е прехвърлила изолираните райони, няма много време за мотаене. Остават само 72 часа, преди смъртоносното заболяване да порази всички страни, – уточни Христозов.

– Тогава Бог да ни е на помощ, – каза Лиляна.

 

През 1915 г. група спортисти от Лиеж, Белгия помолили коменданта на немските окупационни войски разрешение да проведат състезание с велосипеди.

Те уточнили, че средствата от това състезание ще бъдат дадени в помощ на пострадалите от войната.

Коменданта се съгласил с едно условие, всеки участник да постави на велосипеда си немски флаг.

Маршрута на състезанието бил от Лиеж до село Молинген, което се намирало близко до белгийско-холандската граница.

На финала спортистите не спирали и отивали направо в Холандия, която през Първата световна война била неутрална и охраняващите маршрута немски войници не успели да спрат бегълците.

Първото описание на хеликоптерна перка откриваме в текст от 4 век, чийто автор е философът и алхимикът Гъ Хун.

Става ясно, че през този период пропелерът е обичайна играчка в Китай. Наричали го „бамбуково водно конче“.

Перките са прикрепени към ос под ъгъл с помощта на въже. При дръпването на въжето, особената перка издигала човека във въздуха.

Тази простичка, но фундаментална конструкция е оказала огромно влияние върху пионерите на авиацията.