Дамян бе съкрушен. Той бе смачкан от трудностите, с които се срещаше в живота си. Бе се отчаял, защото не намираше изход от положението си.

Отиде при престарелия си баща и му каза:

– Тате, не издържам повече! Животът ми е непоносим ….

Баща му взе пръст от земята и я сипа в току що налятата кана с вода.

– Ето, – бащата се обърна към сина си, – това представлява твоето страдание.

Водата в съда се размъти, стана кална и възрастния човек я изля на земята.

Бащата се надигна, излезе от двора и се насочи към реката, която минаваше край дома им. Синът му го последва.

Старецът отново взе пръст от пътя и я хвърли в реката.

Водата се размъти за малко, но след това се избистри.

– Видя ли какво стана? – попита бащата.

Синът вдигна рамене. Той не бе разбрал нищо.

– Ти всеки ден трябва да избираш, – бащата го погледна изпитателно, – къде да хвърлиш трудностите си, в каната или в реката…..

Степан беше весел човек, но неизвестна болест го постави в инвалидна количка.

Въпреки положението си, той обичаше да се шегува. Много рядко можеш да го видиш тъжен.

Хората се чудеха:

– Виж в какво състояние е, а все се усмихва и е радостен.

Един ден го посети приятелят му Иван и го завари лежащ на пода.

Степан беше паднал от инвалидния стол и бе счупил ръцете си.

Здравословното му състояние не позволявало даже да вика, за да потърси помощ.

Иван изненадано го гледаше, защото независимо от силната болка бе радостен и се смееше.

Когато отново бе вдигнат и настанен в инвалидния стол, Степан обясни, на смаяния си приятел:

– От сутринта ме мъчеше лошо предчувствие. И аз си мислех, че това може да е за нашата страна и с народа ни може да се случи някое нещастие.

– Да ни пази Бог от такова нещо, – промълви притеснено Иван.

– А то …. всичко на всичко, – засмя се добродушно Степан, – се случи това малко недоразумение ….

Хората вървяха по булеварда унили. Всеки бе привел рамене под тежестта на ежедневието си. Лицата им бяха печални и тъжни.

Бог вървеше край тях и се вслушваше в мислите им. Потиснати и обезверени почти всеки от минаващите край Него си мислеше:

„Защо става така с мен? Не искам повече да живея по този начин …..“

Бог забеляза мъж смазан от мъка, сякаш октопод бе сграбчил душата му. Той надникна в неговите мисли:

„Откраднаха ми колата…… Какво ще правя без нея….“

– О, бедни мой приятелю, – прошепна му Бог, – благодари, че са ти откраднали колата, а не живота“.

Но мъжът не го чу.

Бог забеляза красавица с тъмни коси и насълзени очи. Той чу и нейните мисли:

„Заряза ме ….. и то пред сватбата …. всичко бе готово, гостите бяха поканени, храната и питиета поръчани, а той …. предпочете свободата си пред брачната халка….“

– Мило дете, – прошепна ѝ Бог, – той не би станал верен съпруг. Бягството му те е спасило от много повече страдания. Той е красив, но само това ли искаш от него?

Но и тя не Го чу. Плачеше и вървеше, отчаяна от положението, в което бе попаднала.

Ако хората разбираха всичко навреме, щяха да се научат да живеят и да ценят всеки миг. Всеки ден би се превърнал за тях в ново откритие за радост и щастие.

Тогава биха осъзнали, че във всяко „лошо“ се съдържа „добро“.

Времето бе хубаво. Слънцето мамеше навън с топлите си лъчи, сякаш приканваше:

– Хайде излезте! Поразходете се!

Херман се усмихна и си каза:

– Защо да не се възползвам от хубавото време!

И закрачи бодро към парка.

Той бе физиолог. Изучаваше функциите в живите организми.

Едва навлязъл в парка Харман забеляза плачещо момиченце. Той веднага притича към детето и попита:

– Защо плачеш? Удари ли се?

– Нещо ми влезе в окото…..

Херман извади от джоба си лупата, с която не се разделяше и започна внимателно да изследва с нея окото на детето.

Изведнъж той забеляза, че при определено положение на лещата лъчите падат през зеницата върху задната стена на окото и ярко го осветяват.

– Мм … да, – промърмори Херман.

Той веднага разбра важността на това явление.

Мина време, Херман успя да усъвършенствува открития метод и да изобрети очното огледало. Днес то е неизменен атрибут на съвременния офталмолог.

После иди разправяй, че със сълзи не може да се помогне на каузата.

Този физиолог бе Херман Хелмхолц

Днес едни са цинично безгрижни, а други яростно обвиняващи. За много хора няма значение каква е властта и от кого ще се упражнява тя.

В кръчмата обикновено  беше шумно, но днес само една – две маси бяха заети.

Бай Матьо, отскоро си бе оправил положението. Причисляваха го към „много имащите“. Днес той седеше на една маса с Трифон и  двамата бистриха политиката.

– Държавата ни ей тъй ще си погине, – отбеляза загрижено бай Матьо.

– Като свърши голяма работа, – с безразличие откликна Трифон, – Какво толкова? Който и да дойде и на него ще плащам данъците си.

– Знаеш ли приказката за кьоравия стопанин? – тупна с длан по коляното си бай Матьо и се засмя.

– Не се сещам за тая, – почеса се по главата Трифон. – Я ми я кажи.

Бай Матьо се настани по-удобно на стола и започна да разказва:

– Един човек кьорав с едното око си закупил нива. Отишъл да я види. Турил ръце на кръста и попитал нивата: „Познаваш ли кой е сега господарят ти?“ “ Как да го не зная? – отговорила нивата. – Ти си 120-я стопанин и отгоре на всичко си с едно око“.

– Е, нищо не разбрах, – повдигна рамене и изкриви устата си Трифон.

– Ти си млад човек, – започна да го наставлява бай Матьо, – учи се да слушаш и разумяваш.

– Добре де, какво искаш да ми кажеш? – попита Трифон.

– Земята господар няма, – наблегна бай Матьо. – Днес е моя, утре може да е и твоя. Та, който я притежава, той взима всичко от нея.

– Е, па …., – Трифон нахлупи каскета си и стана да си върви.

“ Такъв ли е народът ни? – помисли си бай Матьо като гледаше след младия мъж, който напускаше кръчмата. – Нима трябва да се примирява с всичко, което дойде на главата му. Ей го, на тоя изобщо му не пука, кой ще го ограбва и изтребва“.