В живота често попадаме в различни ситуации, в които трябва да преодоляваме негативните емоции.
А как да направим това с най-малко щети за себе си?
Отоворът на този въпрос можем да намерим лесно в притчите, защото те е илюстрация на някакъв проблем.
Оказва се, че притчата е необходима, преди всичко, за да намираме изход от всяка ситуация. Тя включва не само как да излезем от ситуацията, но и как да променим положението в полза за себе си.
Притчата е история, която в повечето случаи изглежда като приказка. А добрата приказка носи в себе си морален урок. Това е много важно за възпитанието.
Притчата предизвиква размишления над някакъв проблем или ситуация. Тя винаги съдържа пояснение над, което ако размишляваш, можеш да направиш живота си по-добър.

Шотландският реформатор Джон Кнокс винаги сядал на масата на едно и също място. Един път имал чувството, че трябва да се премести и да седне някъде другаде.
Изведнъж се чул изстрел, куршумът прелетял през прозореца и заседнал в стола, на който обикновено сядал Кнокс. Без съмнение куршумът е бил предназначен за Джон, но по чудо бил спасен.
Ние знаем, че Бог обича и пази Своите създания. Той е източник на мъдрост и знае как да устрои нещата, което ни засягат и всичко това прави – в наша полза.
Трябва да приемем всичко с благодарност. Бог, който е толкова милостив не презира и най-малката ни болка и мъка. Той се грижи за нас. Предупреждава ни за опасностите в живота и ги отклонява от нас.

Ревностният проповедник на Евангелието Р. Харис веднъж бил поканен в град Атланта, щата Джорджия, да говори на лишените от свобода в един затворнически лагер. Когато затворниците били насядали, кой е на тревата на слънце, кой под дърво на сянка, един от тях отишъл на платформата за представи проповедника.
Своите думи той започнал така:
– Преди години в едно малко селце на щата Джорджия живели две момчета. Те заедно ходели на училище, заедно играели и посещавали църковните богослужения. Изведнъж едното от двете момчета престанало да посещава неделното училище  и църковните богослужения, като обяснило своето поведение с това, че смята всичко това за излишно, детска занимавка.
Другото момче продължило посещенията си в църквата, започнало да участва в църковния живот, защото виждало в това полза не само за себе си, но и за другите. Това момче, което не прекъсна посещенията на богослуженията в църквата, стана християнин и днес той ще ви говори. А това момче, което се отказа от всичко това, днес ви го представя.
Това е ярка илюстрация на живот с Христос и без Него.
Животът в Христос е истински живот. В него има пълнота от радост.
Живот без Христос е тежък живот. Колкото е по-безсъдържателен един живот, толкова той е по-тежък. Да живееш глупаво, неразумно и невъздържано означава не просто да живееш лошо, а бавно и болезнено да умираш.
Нека вашият живот да бъде с Христос и в Него.

Все повече тинейджъри смятат, че не им трябва литература и четенето като цяло. „От това няма полза“. Това не е компютърна грамотност,  не е мениджмънта и маркетинга,или коопоративно право!
Дълго можем да иронизираме това положение, но проблема си остава. Четящият човек вече не се смята за успешен човек в съвременното общество. Можеш и да почетеш, но не е ли по-забавно да гледаш някое реалити-шоу?
Главното е колко си струва това.
От друга страна имаме право на избор – да четем или да не четем. Ние можем да се наслаждавам на  Марсел Пруст или просто да „се осведомим“ за редовните „нюанси на сивото“.
Свобода. Искате да бъдете щастливи? Бъдете. Писна ви от призиви за четене?!
Измъчва ме един въпрос. По-добре ли е литературата да бъде недостижима, отколкото да се отнасят към нея с пренебрежение? Мисля си, че когато нещо е забулено с неизвестност и забрана е по-желано от това, което се предлага просто така. Но това са прости рекламни трикове за привличане на масите, а ние искаме доброволно и ненасилствено изграждане на любов към четенето.
Тогава какво да правим?

Ако се създаде църква в един беден квартал, с голяма безработица и престъпност и те не намаляват, това означава , че от тази църква няма никаква полза.

И вместо хората да прославят Бога, заради делата Му, те смятат църковните лидери за паразити, мързеливци такива, които не работят и които живеят на гърба на вярващите.

И причината за това е, че лидерите, които проповядват любов, искреност и себе жертвеност живеят без да работят. Имат си секретарки, служебни автомобили, ходят по два пъти в годината в чужбина и никой не знае каква им е заплатата, нито колко пари се събират в църквата, да не говорим пък за това къде отиват.

С една дума- приватизирали са църквата и по нищо не се различават от шеф на синдикат или шеф на политическа партия.