Сватбата бе в разгара си. Тя се вихреше в едно нигерийско село. Имаше много гости.

Младоженците имаха много роднини, приятели и познати, които им бяха помагали в живота. Но имаше и малцина непознати, които просто се бяха присламчили към празнуващите.

Изведнъж кучето във двора се хвърли към едно младо момиче. Захапа го за роклята и започна да го тегли настрани от сватбата. Момичето размаха ръце и започна да вика:

– Махай се от тук! Пусни ми роклята!…..

Девойката силно го ритна, но кучето не пусна роклята ѝ, а продължи да я тегли надалече от сватбарите.

Когато чуха крясъците на момичето, няколко мъже се обърнаха. Те видяха кучето и момичето и се втурнаха да помагат на нападнатата.

– Какво си въобразява този пес? – подвикна някой.

– Ей, махай се от момичето! – обади се друг.

Малко преди мъжете да достигнат кучето, избухна експлозия. Кучето умря на място, но то бе спасило хората на сватбата.

Гостите  бяха уплашени и притеснени. В суматохата започнаха да коментират случая:

– Изглежда кучето е подушило нещо не наред, – каза възрастен мъж.

– А тази от къде се е взела? Не я познаваме! – обади се грубо един младеж.

– За да се отърве от ноктите и челюстите на кучето, тази е взривила експлозивите, които са се намирали под роклята ѝ, – констатира полицай, кой веднага след сигнала се бе появил на местопроизшествието.

– Благодарение на него сме живи, горкото – поклати глава възрастна жена, която гледаше окървавения труп на кучето.

– Нали многонационалните сили изгониха ислямските екстремисти? – попита загрижен мъж на средна възраст.

– Да, но те продължават да нападат хората с помощта на атентатори самоубийци, – уточни друг.

Сватба, която щеше да се превърне в кървава драма, бе спасена от едно куче.

Присъстващите признаха кучето за герой и го погребаха с почести.

Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

Ученото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.

Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.

Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.

Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.

Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.

Жена му баба Мара все му казваше:

– Настинал си, не излизай!

– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.

Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.

– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.

– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.

– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.

Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.

И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .

По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.

Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:

– Това ли е пътят за столицата?

Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все  направо.

Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:

– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!

От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!

Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.

Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана.  Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.

Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.

Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.

– За какво да живея, по-добре да си сложа край на  живота.

Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.

Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.

– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.

Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:

– Мамо, ела да живееш при нас.

– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.

– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.

Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.

Един ден ѝ хрумна спасителна идея.

Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:

“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.

И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.

Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.

Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.

Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.

Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!