Яков излезе от утробата на майка си с ръка върху петата на брата си близнак. Макар и не гласно още тогава, той демонстрираше желанието си:

– Искам първото място.

Каква ирония. Яков започна живота си, както би искал да го изживее. Той се стремеше към по-добра позиция.

Името му означаваше измамник и той бе такъв, поне в началото.

Но Яков имаше една решаваща в живота му среща. Бори се до зазоряване. И като не можа да бъде надвит, бедро му бе изместено.

И тогава Яков поиска от борещия се с него:

– Благослови ме.

И бе благословен:

– Няма да се именуваш вече Яков, но Израил, защото си бил в борба с Бога и с човеци и си надвил.

Не ви ли звучи познато?

Тази история описва точно нас куцащите като Яков.

Ще кажете:

– Аз съм напълно нормален, а не инвалид.

Не бързайте. Всеки от нас се препъва в живота си, а последствията са плачевни.

Да ние не сме инвалиди, но след поредния погром куцаме.

Интересното е, че Бог никога не се отказва от такива куцащи като нас.

Той бе директор на известна фирма, която продаваше замразени лакомства.

Един ден се облече като продавач в един от магазините си и се превърна в „новия служител“.

– Защо ти е всичкия този маскарад? – попитаха го хората край него, преди да предприеме тази стъпка.

– Искам да видя как работят нещата от вътре и на място, – бе отговорът.

Благодарение на наблюденията си, той успя да разреши някои от проблемите, пред които бе изправен магазинът.

Така и Исус зае „скромна позиция“, за да разреши нашите проблеми. Той стана човек, ходи по земята, учи за Бог и в крайна сметка умиря на кръста за нашите грехове.

Тази жертва разкри смирението на Христос, когато Той послушно даде живота Си заради нас. Бил е човек и е преживял това, което ние преживяваме.

Бог ни помага да се облечем в смирение и да възприемем мисленето на Христос.

Той ни подтиква да живеем като слуги, готови да посрещнат нуждите на другите. Готови да подадем ръка за помощ на всеки нуждаещ се.

Бог ни води да обичаме другите, да им служим и състрадателно да търсим решения на проблемите, пред които те са изправени.

Нека бъдем подражатели на Христос, Който постави нуждите на другите над Своите собствени. Това Той желае от нас, а за това се изисква смирение.

Не борба за самовъзвеличаване и надмощие, а дълбока любов към Бога и ближния, показана на дело.

Катя Стаменова бе назначена за учителка в едно училище. Там преподаваше на второкласници.

Директорът още в началото ѝ заяви:

– Ние се гордеем с прогресивната си позиция по въпросите на пола. Тук учим учениците от всички възрасти, че понастоящем са признати 1389580542 пола. Ако се отклоните от това, ще последват бързи дисциплинарни действия.

– Но … – плахо възрази Стаменова.

Директорът гневно я погледна:

– Спазването на основната биология, хилядите години натрупано знание и самият здрав разум няма да бъдат толерирани. При нас се включват всички идеи и се приемат всички гледни точки. Така че изразяването на мнение различно от одобреното, е неприемливо.

Катя едва си бе намерила работа и привидно се съгласи, но един ден ѝ писна.

– На какви глупости уча всъщност децата? – запита се тя.

Същата сутрин Стаменова застана пред учениците си и ги попита:

– Хей, деца! Познайте колко пола има?

А след това категорично заяви пред малчуганите:

– Има само два пола.

Стаменова веднага бе изтеглена от класната стая. Даден ѝ бе отпуск и се очакваше разследване по случая.

Данчо и Габи водеха непрекъснато спорове за количеството книги. Той иска в дома си да има повече книги, а тя по-малко.

Данчо често повтаряше:

– Аз обичам знанието, а тя ми краде радостта.

Когато Габи видеше купища книги натрупани в офиса, спалнята или хола, шумно въздишаше:

– Трябва да махнеш тези книги от тук.

– Не, какво говориш?! Просто имаме нужда от повече рафтове, – застъпваше се Данчо за книгите си.

Един ден той се опита да я убеди:

– Знаеш ли, че хората с повече книги в къщата си имат деца, които се справят по-добре в училище и в кариерата си?

Габи го погледна намръщено, скръсти ръце пред гърдите си и застана войнствено.

– Какво означава това? Нима не обичаш нашите деца? – предизвика я Данчо.

Тя продължаваше да се мръщи и да му се заканва.

Тогава той опита по друг начин:

– Ти знаеш, че християните се наричат ​​„хора на книгата“. Може би това ще те склони, да имаме повече книги в дома си?!

Но това не промени мнението и войнствената стойка на Габи.

Данчо се оттегли от полесражението и започна да си мърмори под носа:

– За съжаление има една доста добра история, която противоречи на позицията ми в спора. К. С. Луис веднъж е казал, че ще имаме библиотеки на небето, но те ще се състоят само от книгите, които сме раздали на земята.

Той въздъхна и добави:
– Е, може би тя е права.

На Ирина ѝ предложиха да ръководи една младежка група. Тя се запита:

– Ставам ли за лидер?

Не можа да си отговори твърдо и убедително на въпроса си, за това отиде при съпруга си и сподели съмненията си:

– Ако приема да ръководя тази група, а после реша да се оттегля, защото съм разбрала, че не ставам за това….. Как мислиш сега в началото ли трябва да се откажа? Чувствам се несигурна.

– Ако това начинание започнеш със самонадеяна вяра, – каза спокойно съпруга ѝ, – то ще приключи със съмнения в теб.

– Тогава какво да правя? – Ирина бе съвсем объркана.

– Щом си водена към лидерска позиция, естествено е да има опозиция, – откровено заяви съпругът ѝ.

– Каква опозиция? Някой няма да е съгласен? Нищо не разбирам. Защо тогава ще ми предлагат такава възможност?

– Твоята притеснена душа ще ти шепне: „Нима си мислиш, че това е лесна работа? Не поемай такъв риск. За Бога върни се“.

– И как да се противопоставя на това? А от къде си сигурен, че това е точно за мен? Ами ако се проваля?

Мъжът ѝ издърпа табуретката в средата на стаята и я накара да се качи на нея.

– Ето това е, – каза той. – Така приемаш новата възможност, която ти се предоставя. От това място ще имаш друг поглед върху новата позиция.

– Според теб, трябва да приема и да вярвам, че това е точно за мен?! …. Да, прав си, не трябва да се предавам толкова лесно.

Този съвет на съпруга си, тя прилагаше и по-късно. Качваше се на табуретката и обмисляше новата позиция, към която Господ я бе призовал.

Тя стоеше там и се молеше, не само за себе си, а и за тези, които щеше да ръководи.

Ирина казваше „да“ на Господа и „не“ на съмненията си. Така тя запазваше мира в себе си.