Жителят на Марий Ел Константин Ситняков е много упорит млад човек.

Завършил е висшето си образование с отличие.

Започнал е да публикува свои работи в цяла Русия. Той е писател фантаст, изключителен поет, сериозен изследовател на марийската митология и един от най- популярните блогери.

И всичко това, независимо от страшната диагноза „прогресивна мускулна дистрофия“.

Константин Ситняков е прекарал целият си досегашен живот в инвалидна количка.

Прогресивната мускулна дистрофия една от най-страшните болести засягаща всички първични мускули. Тя започва в ранна детска възраст и завършва летално още преди човекът да навърши 25 години.

Пак е 8-ми март. Какво може да се случи на този ден? Каквото и да стане, то ще е без нашето мъжко съгласие.
В нощта на 7-ми срещу 8-ми на всички мъже, освен тези, които са в командировка им се вдига кръвното, но от здравеопазването мълчат, не предупреждават, че е опасно.
Според статистиката, повечето от мъжете, които са почнали да поздравяват жените преди 70 години, сега имат блед вид и отпусната кожа.
Къде е този поет, който е крещял: „не може да се живее без жени на света“? Жените ги има, но не и него.
В първобитната мезозойска ера относно подаръците е било къде по-лесно. Натурална кожа, костенурски гребени, слонови кости, широк асортимент.
Какво щеше да стане ако жените ги нямаше?
Въздухът щеше да стане по-чист, защото парфюмерията нямаше да съществува.
И златото ще получава повече златни и валутни резерви в Националната банка. Златоносните вени, между другото, вече намаляват! А златоносни жени? !
И все пак, ако не са жените, картинката щеше да бъде много тъжна. Няма да има на кого да си даваме заплатата, а в градския транспорт всички щяхме да сме седнали.
Добре де, нека има 8-ми март, нека е празник. Но трябва ли да се празнува изобщо?
Може би не ние, а те трябва да ни поздравяват. А може би празниците трябва да се редуват, днес женски, утре мъжки и т. н., за да привикнем. Възможно е, не идеята да е виновна, а самия процес.
Не може ли по-просто и по-спокойно да се живее? Например, цялата година да е празник и всеки живот да е празник. Може би това е истинският празник, а не международения.

На 5 декември 1909 г. на брега на Черна река в Петербург се състоял дуел между Николай Гумильов и Максимилиан Волошин. Нито един от поетите не пострадал, но дуела е влязъл в руската история на дуелите заради комичната си причина …
Седейки на чаша чай, двамата добри приятели Максимилиан Волошин и Елизабет Дмитриева решели да позабавляват публиката. Те написали няколко портични произведения и ги публикували под испанското име Черубин де Габриак.
Почитателите на поезията била във възторг, те искали не само продължение на написаното, но и да се запознаят с прекрасната поетеса. Мистериозната испанка не бързала да се покаже на света, но продължавала да публикува свои произведения, които читателската аудитория очаквала с нетърпение.
Един от най-нетърпеливите бил поетът Николай Гумильов. Той се влюбил в непознатата поетеса, четейки стиховете ѝ. Волошин и Дмитриева, се смилили над него и му разкрили истината.
Реакцията на Гумильов била непредсказуема.  Той гневно избухнал и призовал Волошин на дуел. Мястото на дуела било избрано на брега на Черна река, където се стреляли Пушкин и Дантес.
Николай Гумильов бил сигурен, че ще се разправи с противника, но Волошин се изплашил и поискал да се помирят.
На път за Черна река, Волошин загубил галоша си и в крайна сметка закъснял за срещата. За негово щастие, Гумильов бил толкова ядосан заради забавянето на противника си, че ръцете му се тресели от ярост, за това куршумат му пропуснал. Тогава Волошин стрелял в небето.

Жител на йеменския град Таиз Слем Аяш обещал да даде дъщеря си за съпруга на млад мъж, който поиска ръката й, ако му даде милиона “ харесва “ в социалната мрежа на Facebook.
Това необичайно изискване се обяснява с това, че бъдещият тъст е поет, а творчеството му не се ползва с голяма популярност в Интернет. За претендентите на ръката на момичето се дава един месец за изпълнение на поставеното искане.
Тази новина бързо се разпространила в мрежата. Йеменци съчувствайки на поета и жениха призовали ползващите Facebook да бъдат активни и да не жалят “ харесва „, за да стане сватбата по-бързо.
Поетът се надява, че цялата тази необичайна история не само ще му донесе популярност, но и ще се превърна в пример за други родители на булки, които ще преминат от традиционно откупване на невястата към цифрово.
Размерът на зестрата в страната в момента възлиза на около един милион реала или 5000 щатски долара, които не могат да си позволят повечето от ухажорите.

Един млад поет поискал да прочете свои стихове на известният писател Бернард Шоу, за да чуе мнението му за тях. Той едва прочел няколко стиха, когато Шоу казал:
– Извинете, господине, ще отворя прозореца.
– Защо искате да го отворите? Вие искате и другите да слушат моите вдъхновени слова? – попитал изненадан поетът.
– А, не, – казал Шоу, – как да ви кажа, когато лягам да спя, обикновено отварям прозореца.
Като чул тези думи, поетът си взел „вдъхновените слова“, извинил се и си тръгнал. За него това била красноречива ясна оценка.
Това е един добър урок за много проповедници. Може думите ви да изглеждат много вдъхновени, но ако забележите, че на слушателите им се доспива или изобщо не слушат, то по-добре бързо завършвайте и си седнете на мястото.
Човек изпълнен със свои мисли, но може да бъде Божий съд. Проповедникът може да говори красноречиво, но ако сърцето и устата му не са докоснати от помазанието на Святия Дух, думите му няма да достигнат до сърцата на хората. Без съдействието на Божия Дух най-добрият проповедник е като барабан, който издава звук, но вътре е пуст.
Не се старайте вашите изказвания да са изящни, а да бъдат разбрани и да запалват душите на слушателите. Само така ще можете да пленявате и привличате хорските сърца. Демостен казва: „Който иска да води другите, сам трябва да напредва“. Този, който иска да запали слушателите си с идеите си, сам трябва да гори от тях.
Проповедникът трябва да бъде силен не само в слово, но и на дело. Личният пример е винаги по-силен от самата проповед.