Питър Хофман посети за първи път България. Той бе много очарован от природата на страната, но не по-малко и от обичаите на народа.

Беше 2 юни, 12 часа, когато завиха сирените. Питър ужасно се изплаши.

„Война, – помисли си Хофман и се заоглежда за някое скривалище“.

Това, което видя го изуми. Всичко бе спряло, всякакво движение – автомобилите, градския транспорт, хората по улиците, работници в предприятията си, ученици в двора на училището, а други в класните стаи.

Навсякъде цареше тишина, само воя на сирените се чуваше.

След три минути, когато всичко се върна към нормалния си ритъм, Питър попита първият му се изпречил младеж:

– Каква беше тази тревога? Нещо лошо ли се е случило? Да не би да почва война?

– Днес е ден на който отдаваме почит на загиналите за Отечеството, – каза младежът.

Едва тогава Хофман си спомни за поета и революционера Христо Ботев.

Негов приятел му бе разказал за него преди да дойде в България:

– Този Христо Ботев повел на истинска смърт група от хора като него да се бият за Отечеството си. Те отвлекли един австрийски кораб и принудили капитана му да ги свали на българския бряг. След няколко битки, били разбити от редовна много добре въоръжена турска войска. По непотвърдени данни самият Ботев загинал от „приятелски“ куршум.

След няколко години Питър отново дойде в България и пак беше 2 юни.

– Дали пак всичко ще замръзне, както го видях с очите си преди? – запита се Хофман. – Дали някой от младите няма да измени на тази традиция?

Отново сирени ечаха в настъпилата тишина.

В България много неща са се изменили, но тази картина на 2 юни е една и съща всяка година.

Всяка година в Амстердам, около 20 души умират в самота.

Техните погребения организира общината.

За целта се наема поет, който съчинява стихове в чест на починалия

Този поет чете тези стихове по време на церемонията, когато погребват мъртвия.

Вера Петровна Марецкая се препичала на южния плаж. Тя го правела по странен начин.

На женския плаж, където жените сваляли дори и банските си, известната актриса лежала на диван по рокля, представяйки на слънцето само ръцете, краката и лицето си.

Покрай нея минала жената на поета Дудин и ѝ казала:

– Какво правиш, Верочка? Всички са голи, а вие как …

– Аз, скъпа, – въздъхнала Марецкая, – се препичам за моите зрители. Те ме обичат. Аз ще изляза на сцената и хиляди хора ще ахнат заради моето загоряло лице, ръце и крака …. А кой ще види моето изпечено тяло, с изключение на мъжа ми още пет-шест човека. Струва ли си толкова да се старая?

С кого ли не са сравнявали поета Байрон англичани, французи, италианци, испанци и немци?

С  Русо, Гьоте, Юнг, с алабастрена ваза вътре осветена от сатаната, с Шекспир, Наполеон, Есхил, Софокъл, Еврипид, с Арлекин, Пиеро, с Хенри VIII, с Шение, Микеланджело, Рафаело, с денди, Диоген, с Чайлд Харолд, и т.н.

Раздразнен от това Байрон веднъж възразил:

– Русо е бил велик човек и ако това сравнение е вярно, то би трябвало да се гордея, но аз не обичам да се утешавам с лъжливи мисли.

Своята известна „Божествена комедия“ Данте е нарекъл просто „Комедия“.

По това време съществувало строго деление на поемите: високия жанр, където трагедиите се пишели само за сериозни неща на латински; нисък жанр – комедии за по-светски неща, които имали щастлив край и се пишели на говоримия тогава език.

В „Божествената комедия“ се засягат сериозни теми, но „вулгарният“ италиански език на поемата не позволил да я нарекат трагедия.

А думата „божествена“ добавил след смъртта на Данте друг поет от началото на Ренесанса Джовани Бокачо.