В един град имало много мъдър съдия. Веднъж на вратата на съдията почукал някой. Когатото съдията отворил вратата, влязал младеж, който изглеждал малко болнав.
– Влез момче, – поканил го съдията, – кажи ми какво те води при мен. Не забравяй, че аз съм съдия и мога само да съдя.
– Това ми и трябва, – казало момчето. – Аз имам брат, една година по-голям от мен. Понякога изпадам в особено състояние и започвам да декламирам поезия, пея красиви песни, разказвам интересни и прекрасни истории ….
– Но това е много хубаво, – казал съдията. – Не разбирам, защо си дошъл при мен?
– Проблема се състои в това, че брат ми записва и запомня всичко, което съм говорил, а после го представя за свое. Това, че той не е създал тези стихове и песни, аз не мога да докажа, защото когато съм в такова състояние не помня нищо. Това не ме безпокоеше много, докато двамата не се влюбихме в едно и също момиче. Тази девойка предпочете брат ми, защото той ѝ четеше мойте стихове, пееше ѝ песните, които съм създал и постоянно ми се присмиваше. Бих искал да възстановите справедливостта.
Мъдрият съдия скри усмивката си в брада си:
– Даже не знам как да ти помогна. Брат ти се е възползвал от твоето състояние за свои лични цели. Нека направим така. Аз ще ти дам моята книга „Законите на нашия град“. Това е много древна и ценна книга. Благодарение на нея градът ни процъвтява, а жителите му са щастливи. И ти ще станеш мъдър и щастлив.
Младежът погледнал големият том:
– Дори не зная как да използвам това. С помощта на тази книга, няма да мога нищо да направя, аз нямам никакви умения за това. За какво ми е чужда мъдрост?
– Ето виждаш ли, ти не можеш да използваш чуждо за свое благо. Ти каза, че твоят брат няма никакъе талан, няма елементарни творчески навици. Отдели се от него, за да няма той достъп до теб, когато в такова състояние твориш, а момичето помоли да ти помагне, когато си в такова положение, женският инстинкт ще бъде на твоя страна.
Момчето така и направило. След време време мъдрият съдия срещнал отново юношата.
– Как си сега? Как вървят нещата при теб? – попитал съдията.
– Всичко е много добре. Момичето се влюби в мен и ние скоро ще се женим. Аз започнах да припечелвам, като чета мои стихове в механата. Тя не можа да прости на брат ми за лъжата. Искам да ви попитам: Защо предложихте такъв вариант за въстановяване на справедливостта?
– Е, аз съм съдия. Възприех проблема през очите и опита на съдия. Твоят брат е крадец. Ако това е така, той заслужава наказание. Тъй като той е взел нещо нематериално, наказанието би трябвало да бъде съответстващо. Според мен, на всеки човек това, което му е нужно се дава от Бога, в пълна мяра. Но някои не разбират това и смятат, че не им е дадено достатъчно, за това вземат чуждото, едва дишайки под тежестта на това „чуждо“. Когато човек седи на своето място, той създава около себе си свят пълен с хармония и щастие, а когато се намира на чуждо място, той сее около себе си беди и нещастие.

На 5 декември 1909 г. на брега на Черна река в Петербург се състоял дуел между Николай Гумильов и Максимилиан Волошин. Нито един от поетите не пострадал, но дуела е влязъл в руската история на дуелите заради комичната си причина …
Седейки на чаша чай, двамата добри приятели Максимилиан Волошин и Елизабет Дмитриева решели да позабавляват публиката. Те написали няколко портични произведения и ги публикували под испанското име Черубин де Габриак.
Почитателите на поезията била във възторг, те искали не само продължение на написаното, но и да се запознаят с прекрасната поетеса. Мистериозната испанка не бързала да се покаже на света, но продължавала да публикува свои произведения, които читателската аудитория очаквала с нетърпение.
Един от най-нетърпеливите бил поетът Николай Гумильов. Той се влюбил в непознатата поетеса, четейки стиховете ѝ. Волошин и Дмитриева, се смилили над него и му разкрили истината.
Реакцията на Гумильов била непредсказуема.  Той гневно избухнал и призовал Волошин на дуел. Мястото на дуела било избрано на брега на Черна река, където се стреляли Пушкин и Дантес.
Николай Гумильов бил сигурен, че ще се разправи с противника, но Волошин се изплашил и поискал да се помирят.
На път за Черна река, Волошин загубил галоша си и в крайна сметка закъснял за срещата. За негово щастие, Гумильов бил толкова ядосан заради забавянето на противника си, че ръцете му се тресели от ярост, за това куршумат му пропуснал. Тогава Волошин стрелял в небето.

Литературният критик Леви Стал е намерил знак съставен от двоеточие и скоби означаващ усмивка в текста на поема отпечатана през 1648.
Това стихотворение „Към Фортуната“ е написано от английския поет Робърт Херик. То е влязло в единствения приживе издаден негов сборник „Геспериди или съчинения светски и духовни“.
Първите две строфи от стихотворението изглеждат така:
Tumble me down, and I will sit – Свали ме, и аз ще седя
Upon my ruins, (smiling yet:) При моите руини (продължава да се усмихва:)
За да провери дали има някакви правописни грешки в резултат на отпечатването, Леви се обърнал към двутомните събрани съчинения на Херик, публикувани скоро от издателството на Оксфордския университет и забелязал, че двоеточието присъства и там. Критикът отбелязва, че поезията на Робърт Херик е много остроумна и за това е напълно възможно, той да е изобразил усмивка чрез препинателен знак.
Преди това емотиконът за усмивка е бил намерен в стенограма от речта на Ейбрахам Линкълн, публикувано в New York Times, през 1862 година. В публикувания текст, както е обичайно, е отбелязано мястото, където речта на говорителя се прекъсва от аплодисменти. Една от тези икони е, както следва: „аплодисменти и смях – :)“.
Въпреки това, скептиците смятат, че публикуваните „усмивки“ в стиховете през 1648 г. и речта на Линкълн във вестника в 1862  са резултат на печатни грешки. Те се опират на факта, че в издадените стихове на Херик, писани през XIX век на съответстващите места двоеточие няма. Решаващ аргумент в този спор могат да се окажат само записките на поета, ако са запазени.
Популярния емотикон за усмивка се появява след нахлуването на електронните средства за комуникация. През 1982 г. знаците за весела и тъжна усмивка са предложени от Скот Фалман. Те бързо се разпространили в Университета Карнеги Мелон, където работел Фелман, а след това продължили и по-нататък.

Харвардски университет е един от най-пристижните университети в света. Той е лидер по броя на милиардерите, които са го завършили. Неговата библиотека, е най-голямата академична библиотека в САЩ и трета по-големина в света.
Именно някои от книгите, които се съхраняват в нея са и донесли нова и ужастна слава. Работата се състои в това, че в хранилището ѝ са намерени ръкописи с обложки направени от човешка кожа.
При поредното описване на книгите, които били на разположение в Харвардския университет, библиотекарите обърнали особено внимание на три книги, в които имало нещо нередно.
При детайлен преглед специалистите заявили, че обложката на тези книги е перфектно изгладена човешка кожа. Тези резултати били потвърдени от текста в книгите.
Предполага се, че използваната кожа е съдрана от жив човек, което още повече подсилва ужаса от намерените находки.
Съдържанието на трите книги е: сборник от римска поезия, труд по френска философия и средновековен трактат по испанско законодателство.

Един съкурсник на Пушкин от лицея при случайни срещи често се хвалел с успехите си между жените и задавал нелепи въпроси. Веднъж той срещнал Пушкин и го попитал:

– Казват, че ти си „слънцето“ на руската поезия, но аз не съм много съгласен с това. Моята жена също ме нарича „слънчице“. Как мислиш, какво е сходството между мен и слънцето?

– И на теб и на слънцето не може да се погледне без да се намръщи човек, – отговорил поетът.