Насъбралите се на мегдана коментираха скорошните земетресенията, които оставиха много хора без подслон, храна и топлина в това студено време.

Отзивите бяха различни.

Някои се заеха даже да разкриват причините за това нещастие, което бе постигнало толкова много хора.

– Не трябва да бързаме с изводите, – наблегна бай Сотир.

– Така си е, – подкрепи го Генчо. – Бихте ли купили къща, ако ви беше позволено да видите само една от стаите ѝ? Бихте ли си купили кола, ако видите само гумите и стоповете ѝ? За да преценяваме нещата добре, трябва да ги видим цели.

– Едно падение не прави човека некадърен…., – обади се Стоян.

– Едно постижение също не го прави успешен, – побърза да добави Ганчо.

– Житейските злополуки и ужаси са само страница от голямата книга на живота, – каза бай Сотир. – Докато не разберем цялата история, не бива да даваме преценка за житейските бури.

– Само Един знае какво става и какво ще последва, защото Той е Авторът на тази книга, – извиси глас Христо. – Знайте, че Той вече е написал и последната ѝ глава.

В училището се играеше поредната баскетболна среща. Играеха момчета от различни класове, оформили отбори по свой избор.

Родители, баби, дядовци и приятели подкрепяха играчите с подвиквания и аплодисменти.

– Браво!

– Давай!

– Много точно!

– Чудесен удар!

По-малките братя и сестри на играещите се забавляваха в коридора на училището.

Изведнъж завиха сирени. Блеснаха светлини във физкултурния салон.

Беше се задействала пожарната аларма.

Децата бяха обзети от паника. Всяко едно от тях хукна да търси родителите си.

Нямаше огън, алармата се бе активирала случайно, но децата усетили опасност, уплашени прегръщаха родителите и близките си.

Това бе една илюстрация за доверие в онези, от които се очакваше безопасност и увереност, особено по време на страх.

Така и ние, когато сме застрашени, можем да изтичаме при нашата „Скала“.

Когато призоваваме Божието име, Той ни осигурява убежище и подслон, от които се нуждаем.

Преди да го срещнат, Ким бе живял един мрачен и подтиснат живот. Вечерно време избягваше срещи с буйни малки деца, които го дърпаха за козината, ушите и се опитваха да го влачат нанякъде.

Когато търсеше подслон се натъкваше на ръмжене и единственото нещо, което правеше бе да побегне, преди да бъде наръфан.

Ядеше единствено това, което можеше да докопа от обърнатия контейнер.

Един ден доведоха Ким в приюта за животни. Той бе много слаб. Имаше огромна захапка, а лапите с форма на патешки крака го правеха нежелан.

Ким имаше нужда от семейство.

Един ден приюта бе посетен от баща и син. Когато Владо видя Ким, много го хареса.

Болните зъби и раздразнителното ръмжене, затвърдиха желанието на бащата на Владо да запази известна дистанция от кучето, което бе избрал синът му.

– Не го харесвам, – заяви той на Владо. – Той е твърде малък и грозен.

Думите на бащата причиниха голяма болка на момчето, но психиката на Ким остана невредима.

Когато отчете огорчението на сина си по лицето му, той добави:

– Добре, добре, ще го вземем, щом толкова ти хареса, – макар и с нежелание даде съгласието си бащата.

Щом го прибраха в дома си, започнаха да се проявяват неразкритите до сега недостатъци на новото допълнение в дома.

Ким си избра да лежи върху възглавницата на дивана, от където можеше да гледа през прозореца заплашителния външен свят.

Мразеше да го вдигат, но използваше всяка възможност да се свре в нечий свободен скут и да спи там продължително време.

Изненадващо бе, но всички в този дом започнаха да харесват Ким.

Желанието му да „маркира“ територията из цялата къща, се превърна в неудобство за всички. Почистиха килимите, но Ким пак успя да повтори процеса на маркирането.

Сблъскаха се разочарованието на кучето с чистенето и дезинфекцията. Резултата бе един и същ всеки път.

Ким въздишаше дълбоко и се настаняваше в скута на този, който най-много бе мърморил против „маркирането“.

Пренебрегването на тази досадна практика беше почти мигновено, тъй като привързаността на четирикракия любимец беше неимоверно изобилна.

Един ден бащата на Владо гледаше тъмното петно до Ким и бе готов отново да му се скара, когато си спомни за безпределната любов на Бог.

– Да, – каза си той, – Той ме обича и не се е разочаровал от нередностите, които върша всеки ден. Бог знае моите бъркотии и грешки, преди да се случат. Той по никакъв начин не е изненадан от тях или опасения ми.

Бог вижда всеки грях преди да бъде извършен и въпреки това изпрати Сина Си като жертва, заместник, понасяйки наказанието, което ние заслужавахме. Любовта Му към нас е дълбока и привързаността му се простира безкрайно.

Така че скочете, въздъхнете и се свийте в скута на вашия прекрасен Спасител. Христос също изпитва удоволствие от нашата привързаност към Него, защото ние сме Негови възлюбени.

Ким продължаваше да дразни обитателите на дома, които го бяха приютили, но те намираха сили, усмихваха се и казваха:

– За негово щастие , ние имаме къса памет.

Преди на това място бе едно малко селце, а сега се възвишаваше голям град.

Находищата, които откриха наблизо уголеми селището, а после го превърна в административен център.

Големи блокове извисяваха ръст и се присмиваха, на останалите още несъборени стари сгради.

– Тази къща вероятно е на двеста и повече години, – казваха хората, когато минаваха край малкия дом, който се чувстваше неловко между големите и модерни здания.

– Чудно е, как се е запазила до това време?!

На стените ѝ нямаше мемориална дъска, нито нещо подсказваше, тук да са живели велики люде или временно подслонили се такива под покрива ѝ.

Но тази къща, не стоеше там напразно. В нея имаше винаги хора, които огласяха със гласовете си стаите ѝ.

Тази старица бе видяла много болка, сълзи и радости.

Тя бе състрадателна и обичаше всичките си обитатели, които не бяха малко за тези години. Те не бяха забележителни и велики, но страхотни, въпреки че никой не ги забелязваше.

Ако можеше да проговори тази столетница би казала:

– Това, че им осигурявах подслон ме крепеше и ми даваше сили през всичките изминали години. Чувствах се нужна, за това устоях.

Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.

На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:

– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.

Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:

– Мога ли да пренощувам у вас?

„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“

Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:

– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….

Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.

Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.

Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.

Това беше мъчителна и тежка нощ.

Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?

Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.

– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.