Полковник Николов стоеше изправен и се взираше в настъпващите вражески войници. Бяха останали само с по две паласки патрони на човек. Доста от командирите на подразделенията бяха убити. Бяха само шепа хора, а настъпващия враг беше многоброен.
Всички напрегнато очакваха нарежданият и заповедите на полковника. Николов унесен в мислите си правеше разбор на ситуацията.
„Не можем да се оттеглим, – помисли си полковник Николов, – но и не можем да останем тук. Вместо да стоя безучастно, трябва да предприема нещо. Предпочитам да действам. Аз съм човек на действието“.
Полковникът застана с гръб към врага и извика на войниците си:
– Извадете щиковете!
Никой не помръдна. Всички го гледаха изненадано.
– Хълмът ни дава предимство, – каза полковникът. – Извадете щиковете! Целият полк в масирана атака! Левият фланг тръгва пръв!
Полковникът извади сабята си и извика:
– На нож! На нож!
Готов да се изправи срещу съкрушителното превъзходство на противника, разсече въздуха със острието на сабята си.
– В атака! В атака! – извика полковникът.
Приближаващите войници, убедени в превъзходството си над малобройната военна част пред тях, изведнъж спряха движението си.
Виждайки лавината от хора, готова да ги помете, обърнаха се и побегнаха. Няколко смелчаци изпразниха пушките си, преди да ги хвърлят и хукнаха след другите.
Всичко стана за броени минути. Полковникът опря острието на сабята си в ключицата на противниковия офицер, който бе вдигнал ръце.
Атаката бе приключила.
Николов не допускаше отчаяние в сърцето си. Страхът нямаше място в живота му.
Той не искаше да прахосва време, а после да съжалява за изгубените възможности. Когато бе изправен пред избор, той винаги избираше да действа.
С това вдъхнови другите и те победиха.
