В болницата бе тихо и спокойно. Марин Илиев лежеше в леглото си, вперил замъглените си очи в тавана. По-голяма част от времето той прекарваше със затворени очи, вероятно спеше или … Кой знае какво се въртеше в главата на възрастният мъж.

Докараха го преди две седмици от старческия дом. Състоянието му бе много тежко, всеки момент го очакваха да приключи земния си път.

Една вечер медицинската сестра придружи един млад мъж до леглото му. Тя се надвеси над възрастния пациента и каза силно, очаквайки, че ще го чуе:

– Синът вие тук.

С огромно усилие Марин отвори премрежените си очи, премигна, а след това ги затвори.

Младия мъж хвана ръката на възрастния човек и така прекара с него цяла нощ. Той му говореше тихо и спокойно:

– Ти не си вече сам, аз съм с теб. Ще оздравееш и ще те отведа у дома. Бъди дръзновен и смел….

Така думите на утеха се изливаха като мощен поток към възрастния човек.

Призори Марин Илиев почина. Персоналът на болницата бързо се струпа в стаята на починалия, за да изключи машините и да махне иглите.

Една от медицинските сестри приближи до младия мъж и съчувствено му каза:

– Съжалявам …

Но той я прекъсна бързо:

– Кой беше този мъж? – попита младият мъж.

Сестрата бе поразена:

– Мислех, че това е баща ви!

– Не, това не е моя баща, – каза мъжът. – Никога не съм го виждал през живота си.

– Тогава защо не казахте нищо, когато ви заведох до леглото му?

– Разбрах, че той се нуждаеше от своя син, а той не беше тук, – обясни мъжът. – Той беше много болен. Едва ли щеше да разбере, че не съм сина му. Просто останах до него, защото му съчувствах и осъзнах, че той има нужда от мен.

Никой не трябва да умира сам. Ние сме създадени да извървим живота си ръка за ръка с някого.

Огледайте се , може би някой има нужда от вашата подкрепа, защото се чувства изоставен и самотен. Готови ли сте да му протегнете ръка?

Той беше учител, лекар и писател. Широтата на неговата душа е трудно да се измери с цифри. Това беше човек с голяма буква.

Макс три пъти имаше възможност да избяга и да спаси живота си, но него направи.

Първият път стана преди окупацията на страната, в която живееше, беше в навечерието на войната със нацистите.

Казаха му не веднъж:

– Бягай! В противен случай ще пострадаш.

– Не мога да емигрирам, – казваше Макс. – Как ще оставя децата от дома на произвола на съдбата.

Вторият път му предложиха:

– Бягай, много като теб изпратиха в лагерите на смъртта.

– Не, няма да напусна това гето, тук много хора се нуждаят от подкрепа и помощ, – Макс бе сигурен, че така трябва да направи.

Третия път стана, когато учениците от дома бяха натоварени в един вагон на влак, който отиваше към газовите камери.

Тогава към Макс се приближи офицер от СС и каза:

– Вие ли сте Макс Х. Чел съм много ваши книги. Много хубаво пишете. Вие сте свободен.

– А децата? – попита Макс.

– Децата ще отидат, но вие можете да слезете от вагона, – отговори офицерът.

– Грешите, – каза твърдо и непреклонно Макс. – Не мога да сляза от вагона. Не всички хора са мерзавци.

След няколко дни в концлагера Треблинка Макс заедно със децата от дома влезе в газовата камера. По пътя към смъртта си носеше двама нищо неподозиращи малчугани и тихо им разказваше някаква приказка.

Тези действия на Макс могат да се асоциира с необикновенна жертва и безкрайна любов.

Всички баби и дядовци на планетата ни заслужават награда за своята мъдрост, неоценим труд и безграничната им любов към внуците. На много майки татковци би им било трудно, ако нямаха подкрепата на родителите си, които винаги са готови да се притекат на помощ.

Джонатан Лопук, специалист по болестта на Алцхаймер е направил едно медицинско изследване, което потвърждава един интересен факт. Оказва се, че грижата за внуците предотвратява когнитивен упадък във възрастните хора и намаляване на риска от сериозни заболявания, свързани с краткотрайната и дълготрайна памет.

От резултатите на изследването става ясно, че прекараното време на децата с възрастните хора е полезно, както за децата, така и за бабата и дядото. От такова общение децата получават още повече любов, а бабата и дядото – възможността да останат по-дълго активни и млади.

Грижата за внуците не е съвсем лек труд. За него се иска повишено внимание, концентрация и ясен ум. Освен това, децата се нуждаят от редовна физическа активност, която помага на възрастните хора да  останат в страхотна форма.

Когато нещата вървят добро, такова общение на по-старото поколение с по-младото трябва да бъде умерено. За да няма обратен ефект, бабите и дядовците не трябва да забравят за качествена и балансирана диета.

Майки и бащи, не се увличайте много и не оставяйте децата си на грижите на възрастните си родители повече от 5 дни.

Истинските приятели се проявяват в скръб, а не в радост.

Боряна имаше добра приятелка и тя не се страхуваше да се опре на нея в трудно време.

Тя имаше шест деца, грижеше самоотвержено за тях. Те бяха радостта на живота ѝ.

Но бедите идват неочаквано. Боряна заболя от рак на гърдата. Нейната приятелка Поли усети, че трябва да бъде близо до нея през тези дни.

Третият съпругът на Боряна, когато разбра, че жена му е болна от рак, напусна семейството и се скри.

– Нищо не може да ме накара да живея и да се боря с тази болест, – казваше Боряна на приятелката си. – Има ли смисъл?

Болестта ѝ напредваше. Въпреки подкрепата и насърченията на Поли, Боряна бе все по-отчаяна.
Тя поглеждаше към шестте си деца, които никому не бяха нужни и тъгуваше още повече.

Един ден Боряна с насълзени очи каза на приятелката си:

– Ако аз умра, ще прибереш ли моите дечица? Моля те, направи това за мен!

– Разбира се, не се притеснявай, – отговаряше Поли без да се поколебае.

Задачата на Поли съвсем нямаше да бъде лека. Двамата със съпруга си имаха три деца. Но мъжът и прие този зов за помощ. А когато Боряна почина, Поли се притесняваше:

– Дали децата ще искат да дойдат у дома да живеят?

– Попитай ги, – усмихна се топло съпругът ѝ.

Децата нямаха нищо против и заживяха в новия си дом.

Така Боряна умря спокойна, че шестте ѝ деца ще попаднат в добри ръце.

Още преди съда да реши, дали да даде попечителството за шестте деца на това семейство, състрадателни хора събраха голяма сума пари, за да подпомогнат семейството в отглеждането на прибавилите се деца.

По-късно Поли споделяше с приятелите си:

– Сега чувствам, че животът ми е станал по-пълноценен. Грижата за толкова много деца ми доставя радост и ме прави щастлива.

Доктор Харолд Кьониг е психиатър. Той е ръководител на „Център за изследвания на влиянието на религията и духовността върху здравето“ при университета Дюка.

За положителното влияние на духовността върху физическото и психическото състояние на човека, говорят някои глави на неговата книга „Лечебната сила на вярата“:

„Вярващите имат здраво семейство“;

„Вярващите много добре се справят със стреса“;

„Вярата намалява риска от депресия и помага тя бързо да се преодолява“;

„Вярващите живеят по-дълго и са по-здрави“;

„Вярващите харчат по-малко средства за лечение“.

Кьониг признава, че вярата влияе на здравето на човек. Много предимства идват от начина на живот. Вярващите не пушат, почти не пият и не стъпват в случайни полови връзки. Освен това, когато са в трудност, те намират подкрепа в църковната общност.