Църквата бе пълна. Пастирът застана на амвона и проповядваше силно и ясно.

Думите му докосваха сърцата на присъстващите. Дори и на него му харесваше това, което говореше. Опияняваше се от въздействието, което упражняваше върху присъстващите.

Дойде време да прочете един от любимите си откъси от Библията:

„4 Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее,
5 не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,
6 не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
7 всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
8 Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати“.

– Тук се говори каква трябва да бъде истинската любов, – подчерта пастирът.

Но самият той имаше един проблем. Проповядваше това, но не обичаше хората. Дори точно обратното.

След службата се ядосваше на всички с изключение на тези, които го ласкаеха или му поднасяха подаръци.

И без да обръща внимание, той минаваше с отнесен вид край дошлите в църквата, които го поздравяваха.

Не само им се ядосваше, но и ги осъждаше:

„За всичко са си виновни те“, – обвиняваше ги в мислите си той, а те не подозираха злото, в което ги порицаваше и упрекваше.

Пастирът се оправдаваше, както всеки път пред себе си:

„Работя в църквата. Усърдно се грижа за своето спасение….. Ето, когато прочетох този откъс, забелязах как някои се просълзиха … Имат нужда от покаяние….“

Горкият, дори не подозираше, че е чел в полза на другите, а за себе осъждение.

Тодор видя през прозореца приятеля си Симеон, който носеше в ръце футболна топка.

– Каква прелест! – възкликна Тодор.

Даже от 4-я етаж ясно се виждаше, че това е истинска футболна топка, каквато Тодор и Симеон бяха виждали само по телевизора по време на футболен мач.

– Явно, че ще падне голяма игра, – каза Тодор и се усмихна, но изведнъж се намръщи. – Да, но тази топка няма да е моя. Той ще я внася и изнася, когато си иска. Ще я държи под леглото си, ще я премята в ръцете си, когато пожелае и ще ѝ се радва.

Завистта ухапа като змия сърцето на Тодор. И отровата ѝ завладя разума му.

В миналото поради завист двама съседни царе започваха война и то не каква да е, а опустошителна. И в този случай едва не стана нещо подобно.

Тодор намрази Симеон. И реши категорично:

– Край на приятелството ни. Даже и ръка няма да му подам. Никога! Какво си мисли той, че като има топка, е голяма работа?!

Изведнъж на вратата се позвъни.

– Сигурно е Симеон, – каза си Тодор ядосано. – Няма така леко да ти се размине… Сега ще ти дам да се разбереш.

Отмъстителна усмивка заигра по лицето му. И с гневна походка тръгна да отваря. Тодор със замах отвори вратата и здраво стисна ръцете си зад гърба.

На прага го гледаше широко усмихнат Симеон, който му каза сърдечно:

– Честит рожден ден! Това е подарък от мен и родителите ми, – той протегна ръце и му подаде топката.

Това беше оная същата, която Тодор беше видял през прозореца, но сега, когато беше толкова близко, тя бе неустоима.

Цялата му злоба и яд се изпариха. Тодор въздъхна дълбоко, засрами се и осъзна:

„Симеон ми е най-добрият приятел и той е много по-скъп от всяка топка. От завист, каква глупост щях да направя?“

Двете момчета си подадоха ръце и излязоха заедно да изпробват подаръка.

И двамата бяха ненадминати на времето си. Петър Пресметливият бе изключителен живописец, картините му радваха очите на хората, а Марко Щедрият бе ненадминат ваятел.

Веднъж ги посети специална делегация с молба:

– Моля да изобразите нашият любим Генерал.

Гостите искаха да бъде увековечен героя им на платно и под формата на бюст от мрамор.

Водещият делегацията попита опитните майстори:

– Какъв хонорар смятате, че ще бъде справедлив за вашата работа?

Пресметливият Петър бързо каза:

– Пет хиляди лева, както обикновенно.

А сантименталния Марко плесна с ръце и се разсмя:

– Какво говорите? Какви пари? За мен това ще бъде голяма чест.

Когато портретът и бюстът бяха готови, на Петър дадоха пет хиляди лева, а на Марко благодариха от сърце.

Но историята не свършва до тук.

На сутринта пред дома на Марко спя голям камион натоварен с кожуси, ботуши, обувки, различни деликатеси с месо, плодове, зеленчуци и какво ли още не.

Шофьорът слезе от камиона и обясни на смаяния Марко:

– Това са подаръци от признателните хора за безкористния скулптор.

Тогава бяха гладни и тежки години. Марко взе една част от нещата, а другите ги раздаде на хората от селото. Не напразно го наричаха Щедрият.

Когато Петър узна за случилото се изскърца със зъби и позеленя от яд. Горкият, този път явно сметките му не бяха много удачни…..

Андрян скоро щеше да навърши десет години и за рожденият му ден баба му бе обещала класьор за марки.

Рожденият ден дойде, но нямаше нито класьор, нито някаква вест от баба му.

В къщи никой не спомена за това, за да не огорчи момчето.

Когато дойдоха гостите Андрян започна да изброява от кого какви подаръци е получил.

Майка му много се изненада, когато го чу да казва:

– А баба ми подари класьор за марки.

И това той повтори няколко пъти. Когато останаха сами, майка му го попита:

– Андряне, ти не получи класьор за марки от баба си, защо днес казваше на хората, че си го получил?

Синът удивен погледна майка си. На него му се стори странно, че тя задава такъв въпрос.

– Мамо, щом баба е казала така, значи това е така е – заключи Андрян.

Майката си премълча, за да не го разколебае.

Измина цял месец, но никакъв класьор не дойде. Накрая майката реши да изпита сина си и му каза:

– Андряне, навярно баба ти е забравила за обещанието си.

– Едва ли, – уверено каза момчето, – не вярвам да е забравила.

Майката забеляза, че синът ѝ, който бе изпълнен с доверие, изведнъж се замисли, сякаш имаше някаква възможност за това, за което намекваше тя.

След минута очите на Андрян светнаха и той каза:

– Мамо, как мислиш, добре ли ще бъде да ѝ напиша писмо, в което да ѝ благодаря за класьора.

– Не зная, – уклончиво каза майката, – но можеш да опиташ.

След няколко минути писмото бе написано и изпратено по пощата, а Андрян тичаше весело, напълно уверен в обещанието на баба си.

Много скоро се получи писмо със следното съдържание:

„Скъпи Андряне, не съм забравила обещанието си относно класьора. Търсих такъв, но не можах да намеря какъвто исках. Поръчах класьор чак от столицата. Отсъствах известно време от дома си и когато се върнах класьорът бе дошъл, но когато го разгледах не ми хареса. За това поръчах нов, но той още не е пристигнал. Изпращам ти десет лева да си купиш от вашия град такъв, какъвто на теб ти харесва. Твоя любяща баба Надя“.

При четенето на писмото на лицето на Андрян сияеше. Той бе победител.

– Ето, мамо, нали ти казах?!

В доверчивото му сърце нямаше и капка съмнение. През цялото време, докато Андрян бе уповавал, баба му бе действала. Така неговата вяра се материализира.

По този начин човек може да види неща, опирайки се на Божиите обещания.

„Блажени са тези, които без да видят, са повярвали“.

Много от нас виждат хора, които просят на улицата, но реагират по различен начин. А знаете ли, че много от тези седящи на улицата, нямат покрив над главата си и разчитат на милостта на минаващите край тях?

Когато времето е топло, тези бездомници все някак се справят, но когато вали или стане много студено, те се нуждаят от топли дрехи, завивки, …., а ние им подхвърляме по някой лев, като по този начин успокояваме съвестта си:

„Е, с нещо помогнах на този човек. Нататък да се оправя сам, както намери за добре“.

Радослав често виждаше едни и същи хора, които увити в дрипите си, просеха на улицата. Той не можеше да остане безучастен към съдбата им.

Още нямаше голям студ и със снега се разминахме, но Радослав реши да направи подарък на тези нещастници.

Имаше куриерска служба, чийто представител можеше да занесе предплатена пратка на кой да е човек, който се посочваше от изпращача.

– Тази куриерска служба ще ми свърши точно това, което искам, – каза си Радослав. – Освен това поръчката мога да на правя чрез интернет и да закупя директно неща от техния магазин.

И младият човек поръча якета, одеяла, дори и спални чували, които куриерът щеше да занесе на бездомниците.

Когато лошо облечените, просещи хора на улицата получиха пакетите бяха приятно изненадани.

– Това за нас ли е?
– Да не би да сте сбъркали получателят?

Те още не можеха да повярват, че някой се бе смилил за тях. Та това беше много повече, отколкото очакваха.

Радостни и щастливи, те благославяха благодетелят си.