Мариана  се закашля мъчително. Кирил внимателно я повдигна и намести възглавницата зад гърба ѝ. Той вече не издържаше да я глада в това състояние. А колко беше хубава, когато се ожениха. От тогава бяха минали 13 години. Беше му родила осем деца.

Сега тялото ѝ бе повехнало и измършавяло. Косите ѝ бяха посивели и лепнеха от пот по бледото ѝ чело.

– Ще ми простиш ли? – попита Кирил, когато пристъпът на кашлицата отмина.

– Отдавна съм ти простила, – опита се да се усмихне Мариана. – Знам, че работата те поглъща целия. Ти си щастлив само, когато работиш.

– Щастлив съм, когато ти си добре, – виновно отговори Кирил. – Виж донесъл съм ти нещо.

– Подарък? За мен?

– Разбира се, че е за теб, – засмя се Кирил, – да виждаш някой друг в стаята.

– Но това е медалът, който ти връчиха ….., – Мариана не можа да довърши, защото отново се закашля.

– Да той е, – съгласи се Кирил. – Накарах да му окачат верижка, за да можеш да го носиш като огърлица.

– Наистина ли ми го подаряваш? – В очите на Мариана се появи влага. – Ти си прекрасен човек.

– Не говори така, – засмя се Кирил. – Прекрасните мъже са най-лошите. – Надявам се скоро да се оправиш.

– Наистина ли вярваш в това? – гласът ѝ звучеше безнадеждно.

– Разбира се, че вярвам. Последния път лекарят остана много доволен от теб. Той каза, че състоянието ти се е подобрило.

– А за нас има ли подаръци?

Кирил се обърна. На вратата стояха децата му и се усмихваха, три момичета и пет момчета. Всичките бяха руси, като майка си.

– Как бих могъл да се прибера в къщи без подаръци за вас, – каза съвсем сериозно Кирил.

Децата се втурна към него.

– По-полека, един по един, ще има за всички!

Малките палавници възторжено притискаха до гърдите си получените подаръци. Всеки бе удовлетворен, защото баща им знаеше кой какво обича и от какво се интересува.

След това децата на пръсти напуснаха стаята, не искаха да притесняват болната си майка.

– Колко са щастливи, – лицето на Мариана сияеше.

– Ти ме дари с тези прекрасни деца, – каза Кирил. – Това е най-големият подарък, който можех да получа.

– През всичките тези години вярвах в теб. – каза съвсем тихо Мариана. – Ти правеше щастливи толкова много хора край себе си в дома ни. Бог те възнаграждава, защото си прекрасен човек. Ти си гений.

– Глупости, – възрази Кирил. – Аз съм практично мислещ човек с малко талант.

Мариана поклати глава.

– Бог те обича, повярвай! Тепърва ти предстои да получиш голямата награда.

– Не говори така. По този начин се говори само в църква …..

– Искаш да кажеш, когато хората се сбогуват, – поправи го Мариана. – Каквото и да стане, искам да мислиш за бъдещето си и децата. Обещай ми!

– Не, не….. – Кирил искаше да отговори, но гласът му пресекна.

Кърпичката на жена му цялата се обагри с кръв.

– Трябва да бъдем реалисти. Горе главата. – гласът ѝ се бе превърнал в дрезгав шепот. – Трябва да е възползваш от талантите си. Обещай ми! Така ще си ида по-спокойна.

Тя затвори очи и дробовете ѝ отново изсвириха…..

Разговорите бяха замрели в стаята. Точно тогава поднесоха чая. На Кремена и направи силно впечатление сервиза. Беше направен от бял порцелан и имаше хармонични форми, които бяха съобразени с функциите на отделните части. По него нямаше излишни украшения и рисунки.

– От къде имате този сервиз? – попита Кремена.

– Той е подарък от господин Кочев, – обясни домакинята. – За моделът си е получил награда на доста популярен конкурс у нас.

– Сега се сетих къде съм виждала този сервиз, – обади се Зоя. – На някаква доста нашумяла изложба. Само че името на автора май беше друго. Започваше с Д ….. Името не запомних, но сервизът ми направи силно впечатление.

– Дамар, – помогна ѝ господин Кочев, като се усмихна притеснено. – Това е псевдонимът ми.

– Защо сте използвали псевдоним? – попита изненадано Кремена. – Не харесвате ли собственото си име? Според мен е глупаво човек да използва фалшиво име, все едно иска да скрие нещо.

– Глупости, – намеси се компетентно домакинята. – Почти всички хора на изкуството използват псевдоними.

На Мартин му бе дотегнал този разговор и реши да смени темата:

– Господин Кочев, чух, че искате да организирате изложба, на която да се представят всички постижение не само в техниката, но в други насоки.

– Да, – кимна Кочев самоуверено.

– Не се ли страхувате от организацията на такова мероприятие? – попита Зоя. – Как ще прецените, кое трябва да се покаже и кое не?

– Знаете ли, – започна малко неуверено Кочев, – когато човек мечтае, той намира път, колкото и труден да е той, за да осъществи мечтата си. За награда той вижда нещата преди другите хора. Това може да ви се стори и като наказание, всичко зависи от гледната точка.

– Искате да кажете, че идеята не ви е спечелила само приятели? – попита съчувствено Кремена.

– Много точно го формулирахте – и Кочев дари Кремена с усмивка. – Но аз не се оплаквам. Понякога и приятелството е първата стъпка към враждебността.

Кремена избухна в смях. Досега не бе срещала толкова очарователен и остроумен събеседник. Тя намираше, че идеите му са доста оригинални.

– Винаги ли търсите и намирате път за мечтите си, по толкова труден начин? – попита, вече съвсем сериозна, Кремена.

– Боя се, че съм се родил с тази болест, – каза Кочев.

Срещата тази вечер бе към края си. Гостите се надигнаха и се насочиха към вратата. Но в сърцето на Кремена се бе появило нещо ново, тя разбираше, че това няма да бъде единствената ѝ среща с господин Кочев……

Джон реши да изпрати на Mери пръстен с диаманти.
За да се презастрахова той реши да заключи кутийката. Но ако сложи катинар, Мери няма да може да я отвори.
Ако Джон изпрати и ключ с пратката, крадец може да вземе подаръка.
Какво трябва да се направи в такъв случай?
Помогнете на Джон да изпрати подаръка на Мери!
Отговор: Джон може да изпрати катинар с халка. Мери след като получи кутийката, окачва на халката свой катинар и връща пратката обратно. Джон сваля своя катинар и остава само този на Мери, след което той спокойно изпраща подаръка на любимата си.

Книгата е източник на знание и мъдрост.
Ако вие не знаете какво да подарите на приятел или много близък човек, подарете му книга.
Това ще бъде най-добрият подарък. Но ако вие посетите някоя интересна или необичайна книжарница, това ще се превърне в истинско приключение.
Днес ще посетим в Аржентина, Буенос Айрес, El Ateneo Grand Splendid.
В бившата сграда на театър Grand Splendid е разположена книжарница – El Ateneo Grand Splendid.
По-рано в амфитеатъра са се събирали 1050 души, а сега помещението, превърнало се в книжарница, събира повече от 120 хиляди книги.
На сцената се намира кафе, а вечерно време там може човек да се наслади на нечии изпълнения на пианисти.
С една дума, не магазин, а истински книжен салон.

Харпър Лий била на около тридесет години, когато решила да се ангажират сериозно с литературна дейност и написала няколко кратки разкази.
Въпреки това, тя можела да съчинява и пише само в свободното си време, след работа в един офис.
На Рождество Ли получила неочакван подарък от двама приятели във вид на една година платен отпуск, за да реализира всяка своя идея.
По време на тази година била написана черновата на романа „Да убиеш присмехулника“, а след три години бил публикуван и станал бестселър.