В различните градове и страни съществуват закони, които за туристите могат да се окажат абсурдни.
Но независимо от това, те трябва да ги знаят, за да не си развалят почивката.
Тези, които скоро са решили да посетят Милано, трябва да са сигурни, че усмивката няма да слезе от лицето им.
В италианския мегаполис е наложена забрана за мрачни лица.
Законово изискване задължава всички да се усмихват, с изключение на тези, които са на погребението или при лекар.
Нарушителите на този закон се глобяват.

Стояха пред нея и я оглеждаха. Нищо не подсказваше, че това може да се движи, още по-малко да те пренесе в някое друго измерение.

– Приятелят ми се качи на това чудо, натисна лоста и се изпари пред очите ми. Скоро машината се върна сама, но приятелят ми го нямаше, само парцали от дрехите му, опръскани с кръв, бяха останали на седалката, – каза Давидов, възрастен човек, с побелели коси и немощни крака.

– И повече не видяхте приятеля си? – попита плахо Лили, момиче с рижа коса и много лунички около носа.

– Не! – отговори Давидов.

Възцари се гробно мълчание.

Днес тя с двамата си приятели Андрей и Христо, посетиха загадъчния мъж, който живееше в една изоставена къща на тяхната улица. Дворът пред къщата беше обрасъл с треволяк и бурени, дори пътеката, водеща до входната вратата бе покрита с буйна и висока трева.

– А вие след това имахте ли смелост да я изпробвате? – набра смелост да се обади Христо.

– Да, – каза смутено мъжът, – но на малки разстояния, не повече от 4-5 години назад в миналото и 3-4 напред в бъдещето. Боях се от последствията, които можеха да доведат това мое пътуване във времето. Не ми липсва приключенски дух, но всичко това ми идваше много. Бях решил да я унищожа.

– Да я унищожите? – извика Андрей. – Защо?

– Видях какво се случи с моя приятел….

– Но причината за неговото изчезване може да е нещастен случай, – прекъсна го Христо.

– А защо не я покажете на другите хора? – попита Лили.

– Ако можехме да пътуваме назад  в миналото си и да поправяме грешките си, това няма ли да ни направи по-безотговорни? – възрастният човек се задъха.

– Но ако тази машина се употребява само за добри дела, защо трябва да се унищожава? – обади се Андрей.

– Ами ако се подам на изкушението, не само да се върна в миналото да поправя грешката си, но и да си отмъстя на някого, – примижа от ужас Лили.

– Или да отидеш в бъдещето и да откраднеш някое изобретение, за да подобриш настоящето, – засмя се Христо.

– Но ние не знаем за добро или зло ще я използват хората, – тъжно каза Андрей.

– Както виждате тази машина се е превърнало в доста тежко бреме за мен, – каза с дълбока въздишка Давидов.

Младежите прекрасно разбираха, че използването на такава машина е свързано с голяма отговорност, но съвсем не искаха тя да бъде унищожена.

– Но ако с нея може да се спаси човешки живот …., – каза Лили.

– Е, – усмихна е Давидов, – може би тогава ще се наложи да се използва.

Скоро щеше да се стъмни и младежите си тръгнаха. В сърцата им горяха какви ли не планове, за изследвания, проучвания, спасяване на хора, …. Те не знаеха, че това е първата им и последна среща с Давидов.

Скоро се чу, че някой е намерил възрастния човек мъртъв пред дома му. Казаха, че е получил инфаркт. На погребението му нямаше хора, защото той не дружеше и не контактуваше с никого, но Лили, Христо и Андрей придружиха ковчега до гробищата.

Два дена след погребението, младежите решиха да посетят изоставената къща. Изкачиха се по скърцащите стъпала и погледнаха в ъгъла, но той беше празен. Машината беше изчезнала.

Динева стриктно спазваше лекарската тайна. много рядко, но винаги с подправени имена обсъждаше случайте, с които се занимаваше в болницата. Росен я разбираше и уважаваше това.

Днес тя беше много весела и когато седна за вечеря на масата, попита Росен:

– Нали помниш за онова дете, бях ти разказвала, че са го обвинили за пожар станал на една площадка. Разговарям от дълго време с него, но той не се чувства виновен за случилото се. Опитах се да му обясня какво е добро и какво лошо. И знаеш ли кава ми сервира днес?

Росен погледна жена си в очакване да чуе нещо забавно.

– Ти познаваш Мариана, тя работи на рецепцията. Бяхме на погребението на съпруга ѝ миналия месец. Знаеш колко е чувствителна. Тя още тъгува за него. И това дете научило за нейната мъка и ѝ подарило прекрасна роза. Дало розата на Мариана и казало: „Това е за теб, за да помниш съпруга си“. Мариана взела розата, благодарила на детето, избягала в стаята под стълбището и се разревала.

– Беше ли там, когато стана всичко това? – попита Росен.

– Не бях в другото отделение, – каза  Динева. – Когато влязох в стаята, заварих момчето да стои там вперило неразбиращ поглед в разплаканите лица на сестрите.  Беше доста изненадан. Сякаш питаше: „Какво толкова направих?“ До сега възприемах това дете като престъпник, смятах го за хулиган.

– Не ти харесваше, нали? – попита тихо Росен. – И изведнъж прави нещо прекрасно, което докосва сърцата на околните.

– Просто едно добро дело, което и то не осъзнаваше……

Ежедневно по улиците на Грозни (Чечня), можете да видите маршрутката номер 31, в което не плащат възрастни хора, деца, хора с увреждания, както и тези, които са забравили или са свършат парите си.
Шофьорът на маршрутката се казва Муса Даваев, той е на 57 години. Решил е безвъзмезно да помага на хората и специално е поставил в колата си на видно място обявление, точно отпред, където се плаща. В него се уточнява, кои могат да не плащат пътуването си.
Скоро са се появили и нови допълнени към обявлението. Според тях безплатно могат да пътуват още и хора отиващи на погребение, в болница, мюсюлмански религиозен обряд и петъчна молитва, и тези , които ще извършват хадж.
По-долу има послепис: Не е нужно да обяснявам нищо на никого, просто да влезте и това е всичко!
– Последните добавих, за да облекча хората в ситуацията, която се намират. Ако има други пътници, това става много трудно, – казва Муса. – Не съм единственият, който вози безплатно в този град старци, деца, или инвалиди. Но е необходимо да се знае манталитета на народа ни. Всеки иска да плати или започва да благодари, а това ни отклонява от работата. Не мога на всеки да обяснявам, затова съм поставил и обявлението, за да не се нарушава трафика на маршрутката.

Учителката разказвала на учениците си, че човек има някаква цел в живота и трябва да изпълни своето предназначение. След края на урока ги попитала:
– Какво бихте искали хората да казват за вас, когато умрете?
Иво с тих глас прошепна:
– Бих искал да стана прочут лекар. Да спася живота на много хора и да излекувам много деца.
– Браво, Иво, а ти, Мими?
– Много бих искала да кажат за мен, че съм била добра майка и баба, че това, което съм правела е доставяло радост на всички.
– Радвам се за теб, Мими. А ти, – обърнала се учителката към Георги, – какво би искал да кажат на твоето погребение?
– Вижте! Той вече не подскача и не шава. Укротил се е най-накрая….