Когато се връчва награда и не просто награда, а Нобелова награда, прието е да се благодари с реч или изказване.
Такава награда ще бъде скоро връчена на поетът Тумас Йост Транстремер.
Осемдесетгодишният Тумас е жива легенда. За този велик шведски поет казват, че ‘неговите кратки, полупрозрачни образи дават един актуален поглед към действителността.“ След такава характеристика ще искате да знаете какво е толкова особено в стиховете му.
Тумас не е само поет, но и пианист, човек с необичайно силна воля. Преди 20 години е прекарал инсулт и е загубил способността си да се движи.
На церемонията при награждаването той ще бъде в инвалидна количка, но въпреки това, ще благодари за наградата, като…“свири“ на пиано. Именно така „разговаря“ със света великият поет и пианист днес.
Преди да заболее Тумас поразявал с умението си да свири на пиано. Сега се справя много по-трудно със инструмента, тъй като дясната му ръка е обездвижена. Въпреки това шведските музиканти са му дошли на помощ, като са приспособили редица музикални произведения да се свирят само с лява ръка.

Баща лебед, въпреки природните инстинкти се погрижил за потомството си след като другарката му била разкъсана от бездомно куче.
Чифт черни лебеди се установили на Ачигаевското езеро под Сочи. Тук те отгледали няколко поколения, но последното се наложило мъжкаря сам да отгледа.
Трагедията станала преди да се излюпят новите мъници. Няколко дена преди появата на пиленцата майката била нападната от бездомно куче, което я разкъсало на части.
Веднага върху яйцата се настанил бащата. Винаги сме се възхищавали от верността при лебедите, но това надхвърля всичко, такъв бащин инстинкт не се е наблюдавал до сега.
В дадения срок се появили пет чудесни малки пиленца, който сега растат под зоркия поглед на баща си.

На пръв поглед може да изглежда, че разлагащият се боклук в Парагвай е на значително разстояние от големите концертни зали на Европа, където мъжете във фракове слушат класическа музика, но една група от млади музиканти не са останали безразлични към проблемите на околната среда. В края на краищата, ако музика идва от сърцето няма значение от това, от какво се правят инструментите дали от махагон или от обичайния боклук.
Програма наречена Sonidos де-ла-Tierra – „Музика на земята“ има за цел да помогне на нуждаещите се деца от по-бедните страни да променят живота си чрез музиката. Чрез инструментите си от боклука, активисти са се опитали да покажат, че имат достъп до всички, без изключение, независимо от размера на портфейла им.
За първи път програмата е организирана през 2002 г. за група оказваща помощ и обмен на музикален опит сред бедните. Оттогава програмата е нараснала и в нея работят около 3000 деца от 72 страни по света. Работещите в Sonidos де ла Tierra изпитват голяма радост от участието си. Те имат възможност не само да споделят опита си, но също така да популяризират културата за повторна употреба.
Програмата в момента има над 100 спонсори от целия свят, което прави „Оркестърът повторна употреба“ световна звезда. В групата се обръща повече внимание, не на концертната дейност, а на специални семинари, в които всеки може да научите как да си направи инструментите от боклука. Тук няма нужда от умения да се заварява, нито дълбоко инженерни познания. Трябва само малко търпение, творчество и „умели ръце“.
Независимо, че доминира просветителската дейност, тази група от музиканти са известни по целия свят и са свирили на над 80 концерта, както у дома така и в чужбина.

Веднъж един учител попитал учениците си:

– Как мислите, защо хората крещят, когато се карат?

– Защото са ядосани и гневни – отговорили учениците.

– Може би искат да наложат своята гледна точка.

– Това е ясно, но защо крещят? Човекът, на когото говорят се намира близко до тях и може добре да ги чуе.

На това учениците не могли да отговорят нищо.

Тогава учителят им казал:

– Когато хората се карат, макар че остават външно близо един до друг, сърцата им се отделят едно от друго. И те крещят, за да бъдат чути. И колкото повече крещят, толкова повече сърцата им се отделят. Забелязали ли сте, че когато хората са влюбени, разговарят тихо. И колкото са по-близки отношенията им, толкова по-тиха е речта им. Това е така, защото сърцата им са близо едно до друго. Понякога двойките се разбират и без думи. Тогава е достатъчен само един жест или поглед. Така разговарят сърцата им.

Мери Кингсли е била невероятна жена от Векторианаската епоха. Тя заменя скучния живот в Англия с увлекателно пътешествие в Западна Африка.
На една от малкото й фотографии можете да видите Мери, като слабичка, изпълнена с достойнство дама, с гордо вдигната глава и решителен поглед.
Нейният баща бил частен лекар и много пътешествал по света. Докато лекувал, той се запознавал с етнографията на местните. Бил добър познавач на природата.  От неговите разкази за пътешествията, Мери била във възторг и в нея се пробудил копнеж да пътува. Опитвайки се да бъде полезна на баща си, девойката се ровела в книги по история, географски открития, химия, зоология и медицина.
След смъртта на родителите си тя решава да се отправи към Африка, за да се запознае с живота и местните нрави на племената. От книгите тя е почерпила много знания за природата и обществото, а сега на практика искала да опознае света, отличаващ се от нейното обкръжение.
И накрая, тя отплувала далеч от дома си, с голям водоустойчив куфари пълни с одеяла, обувки, книги и множество други неща, който не се побирали в дамската й чантичка. През целият си път си задавала въпроса, защо товарните кораби плаващи покрай бреговете на Западна Африка, не продават билети за връщане и защо в разговорника, който и връчили, първата фраза била: “Помощ, потъвам“.
При изследванията си в Африка тя се представяла за търговец или че издирва изчезналия си съпруг. За сметка на тези малки хитрости, тя могла да обясни посещението си там, където неправилно биха изтълкували пребиваването на бяла жена.
По време на пътуванията си Мери Кингсли събрала колекция от неизвестни образци на насекоми и риби. Изследвала екваториалният район на река Огооуе. Проникнала в джунглата където се срещнала с канибали. Изкачила планината Камерун. Тя била една от първите, които изучила и описала изкуствата, занаятите и начина на живот на местните африкански племена, с който се срещнала.
Когато се завърнала в Англия Мери Кингсли четяла лекции и написала редица книги, в които се опитвала да запознае англичаните с живота на кореното население на Западна Африка. С надежда, че британската империя ще може да подобри живота на черния континент.