В историята имаше малко щастливци. Те рядко се мяркаха из страниците й.
Историята се създаваше от хора с очи, възпалени от безсъние, минали покрай радостите на живота с празни ръце, като последни бедняци. Въодушевявало ги е някаква голяма цел, която повечето пъти остава непостигната докрай.
Какво ли ще направиш ако знаеш, че си от ония странни завоеватели, които след всяка своя значителна победа, вместо да се приближаваш към целта си, към големия успех,  непрекъснато и безнадеждно се отдалечаваш от нея?
Кой знае, може би откриваш върховно удоволствие в работата, която  постепенно те приближаваше до онова, което е осъзната или още неосъзната цел в живота ти.
Но вероятно ти прибягваш към самоограничението от страх да не изпусне главното, да не отклони очите си от най-важното. Като александрийските аскети, лакомници по природа и сластолюбиви, които бягат в пустинята, за да се спасяват от самите себе си,  за да се преборят със страстите си, които обикновено се появяваха в рогатите образи на дяволи изкусители.

Скръбта, радостта и кафето имат еднакво въздействие върху клепачите. Александър Велики, който спял толкова дълбоко в навечерието на не знам коя си битка, надали през нощта след победата е можел да заспи.
Но защо да търсим сън и сънища, когато самата истина, или действителността, както казваме днес, е по-сладка от всеки сън?
Кой би могъл да си спомни без съжаление и вълнение за безсънната нощ, която е прекарал, след като е спечелил по-голяма сума пари, победа в надпревара или първата целувка от  любимата си?

Поражението е нещастие, но не и позор. В света има много повече паметници на падналите воини, отколкото на победилите и нито един на избягалите от бойното поле. По-добре е да загинеш, отколкото да обърнеш гръб на опасността.
Тази проста мъдрост напълно намира приложение в ежедневния ни живот. По-лесно е да преживееш една горчива истина, отколкото да я избягваш непрекъснато и да се самозалъгваш.
Ларошфуко  е казал: „Всички ние имаме достатъчно сили да понасяме страданията на другите.“ Така е!
Но аз по същия начин бих мислила, ако проблемата стоеше не пред вас, а пред мене, дори ако от това зависеше животът ми.

Бедата идва без да пита. Тежко заболяване, травма…. „Как ще живея по-нататък?“ Отговора на този въпрос не е заложен в нас, човек сам трябва да търси изход от такава ситуацията. Нещата се преодоляват постепенно…
Първоначално е неприятно и човек се стреми да отрече случилото се. Той не иска да повярва, че това се е случило с него. Спомня си как е живял преди. През този етап е много важно да  не се отива „прекалено далеч“ при обслужването на болния. Грижата трябва да бъде дозирана. Само най-необходимото.
Факт е, че прекалената грижа лишава болния от възможността да взема самостоятелно решения, той остава без избор. Така привиква с мисълта за своята безпомощност.
След това идва най-трудното. Човек започва да разбира трагичността на случилото се. Осъзнава, че вече сам не може да живее пълноценно. Престава да бъде пълноправен член на обществото, много такива хора губят и семействата си. Мисълта за отхвърлянето насажда депресия. В такива моменти човек става раздразнителен от всяка дума. Това е времето, през което този човек не трябва да остава абсолютно сам. Трябва да му се доказва непрекъснато, че той е нужен. За целата, искайте от него съвет, споделяйте новини…. Хубаво е ако на такъв човек се намери практическо занимание.
Идва време, когато човек започва да се възприема такъв, какъвто е. Това е преломния момент след случилата се беда. Той разбира, че живота му се е изменил и трябва сам да намери място в  новия си живот. Именно в това търсене човек може да се „спъне“ и да се унищожи всичко, което до тук е било постигнато.
Този човек трябва да има ясна цел. Нужно е да има стремеж за постигане на определени задачи. Отначало се поставят по-малки цели. Всичко не става изведнъж. Изисква се търпение.
По-нататък човек „придобива“ нови приятели, има други интереси. Появява се стимул и желание да помага на другите. Това вече е победа. Победа над самия себе си.

Изследователите са идентифицирали невротрансмитер, който омекотява горчивината на поражението и потискат желанието за победа.

От прибързани действия на масата, може да помогне инжектирането на норадреналин.

Когато става дума за пристрастяване към алкохол, тютюнопушене, или към някое наркотично вещество, механизма за формирането на такава зависимост е повече или по-малко ясен.

У нас се съдържа специфично вещество, което влияе на биохимията на нервните клетки и те започват да работят по различен начин. Съответно ние знаем и как да лекуваме това състояние. Необходимо е само да се потисне взаимодействието на наркотично вещество с клетъчните рецептори.

Но какво да кажем за психологическата зависимост при пристрастяване към видео игрите? Тук би трябвало да заработи молекула, която да се намеси в работата на нашия мозък.

Но какво трябва да се даде, за да се избавим от психологическа зависимост?

Изследователите от Киото, твърдят, че могат да решат проблема относно пристрастяване спрямо хазарта. Решаващи тук са норепинефрин и молекули – носители на този невротрансмитер.

Учените предложили на 19 доброволци да изиграят каква да е хазартна игра. Състоянието на мозъка им се оценявало с помощта на позитронна емисионна томография. У някои играчи са забелязало намаляването на молекулите, пренасящи норадреналина. Това водело до натрупването му в мозъка. Според учените, така се смекчавал стреса от загубата. Човек не страдал при загубата на каква да е сума пари.

Ако съдържанието на норадреналин в мозъка намалее, доброволецът тежко преживявал загубата на пари и се стремял да отиграе. Учените са заключили, че не винаги желанието да се продължи играта, въпреки загубата, се взема със „свободна воля“. Понякога това е специфика на „химията“ въздействаща върху мозъка.

Ако норадреналин изчезне от мозъка, ние ще страдаме от загубата и на най-малкото количество пари, и ще се опитваме отново и отново да си я върнем обратно. Ако ни провърви и молекулите пренасящи норепинефрина не са много активни, от нас няма да излезе добър комарджия.

Дали е възможно да се излекува тази жажда за хазарт чрез инжектиране на норепинефрин или блокирането на техния транспорт? Ако резултатите се потвърдят, малко вероятно е, собствениците на казина да станат щастливи от това откритие.