Бригада миньори от Западната провинция Синцзян, получила неочакван сюрприз.
Когато прокопавали с багер галерии в една стара мина, която е била изоставена преди 17 години след земетресение, което причинило падането на голяма част от тунелите, при проучване на една от галериите, открили 59 годишен оцелял миньор, който останал в мината след инцидента станал през 1997 г.
Миньорът бил на края на силите си и веднага бил откаран в болница, за цялостна оценка на физическото и психиеското му състояние.
Миньорът Чжан останал в капан под земята, след като земетресение с магнитуд 7,8 се е случило в района и е довело до рухването на мината. Чжан е бил в състояние да оцелее благодарение на факта, че в тази част на мината, в която той се е озовал, са останали вентилациони канали, които са му предоставили достъп на въздух и това е спасило живота му.
Той е успял да оцелее благодарение на аварийните дажби ориз и вода, съхранявана в подземното депо, предвидени за такива случая. Мъжът е допълвал своята храна, като е ловил и ял плъхове, които са живели в мината и е събирал в големи количества някои фосфоресциращи организми, които са били източник на витамини за него. Сега той строи къщи.
Авариите в мините са често срещани в Китай, въпреки правителствените мерки за намаляване на подобни инциденти. Загиват повече от 4000 миньори годишно.
Оцеляаването на Чжан 17 години в мината е уникален. Предишният рекорд е  сто четиредесет и две дни и принадлежеше на британец на име Джеф Смит. Той доброволно е бил погребан в двора на любимата си кръчма с намерението да направи рекорд.

Кожата съдържа много видове нерви. Например, А нерви помогнат за разграничаване на материалите, а C влакна предават сигналите за болка.
Наскоро изследователи от Ливърпул са открили нов вид нерв, наречен C – тактилен. Той има решаващо значение за развитието на социалната функция на мозъка.
Такива социални контакти като потупване по рамото или ръкостискане са здраво укрепени в социални функции на мозъка ни.
Учените са казали, че C – тактилните нерви също могат да играят роля в развитието на аутизъм. Тези нерви не са предназначени за физическите усещания на този свят, чрез тях чувстваме света около нас.
Първи C – тактилни нервите са описани през 1939 г. от шведския учен Унгве Цотерман, който ги открил на котешка лапа. Експерименти проведени през XX век, доказали наличието на подобни видове нерви при маймуни и плъхове, но нищо подобно не било открито при хората до 1990 г.
За да се забележат С – тактилните нерви в човека е необходимо да се вкарат в кожта металически електрод и волфрамов микроелектрод, след което се отчитат електрическите импулси. Разшифровката на тези сигнали заема доста време.
Лаборатория McGlone е въвел нов метод за четене на сигнали от С – тактилни нерви. Учените използват роботизиран стимулатор за да активират местата, които просто се поглаждат от изпитващите.
През 2009 г. са експериментирали като са включвали различна скорост на стимулатор. Повечето от доброволците признава един от режимите за най-приятен – именно тази скорост на докосване учени признават като стимулиране на С- тактилните нерви.
Учените се чудели, защо някои нерви селективно реагират на нежно докосване. Невробиологични експерименти показали, че стимулация активира островната кора, средната и предната орбитофронтална кора, които са части от лимбичната система на мозъка, отговорни за емоциите. Интересното е, че при поглаждане на ръцете, се активира соматосензорната кора, т.е. външните слоеве на мозъка, които обработват физическа връзка.
Същите части на мозъка, както е показано чрез сканиране, са свързани с проява на симптоми на аутизъм. Би било логично да се предположи, твърдят авторите на изследването, че C – тактилните кожни нерви по някакъв начин са свързани с това малко познато медицинско заболяване.
Учени запознати с резултатите от тези изследвания, предполагат, че такава взаимовръзка е напълно възможна.  Много хора с аутизъм имат повишена чувствителност. Следователно, ако има подобни нарушения на нервната система, те могат да бъдат първият признак за нарушения в аутистичния спектър.

По време на Френско-пруската война през 1870 г., германците обсаждали Париж в продължение на пет месеца. В града бързо се появил недостиг на храна.
Когато продуктите започнали да свършват, парижаните започнали да ядат конско месо, после котки, кучета и плъхове.
Когато месото свършило, готвачите започнали да купуват животни от зоопарка, предлагайки на по-богатите хора екзотични ястия от тях.
След антилопата, камилата и зебрата дошъл реда и на двата парижки слона – Кастор  и Полукс, чието месо всички смятали за безвкусно.
За сравнение трябва да отбележим, че при двегодишната обсада на Ленинград, хората не докоснали животните от зоопарка.

Преди 8  години Петер и Олга Раевски са станали екозасалници. От Киев дошли в село Рамашки, Мироновски район. Ходили боси, къпели се голи в реката, спели на улицата и не плевели тревата в градината си.

След сватбата те се установили в Киев, той бил лекар, а тя юрист. Но Олга се разочаровала от професията си. За да стане добър юрист тя трябвало да лъже, да хитрува, да е цинична и жестока. Петер също не искал да упражнява професията си. Излекувал един човек, но той не променил начина си на живот и отново дошъл при него със същия проблем.

Най-напред мислили да заминат зад граница, но един помощник пчелар им разказал за това село. Събрали си багажа и пристигнали в селището.

Заселили се в един пуст дом. Когато за първи път го видяла, Олга била шокирана. Три години в него никой не бил живял. Вътре било пълно с плъхове. Олга си представяла приказна дървена къщичка и чисти прави улици, но не всичко било така. Почти цяла година отишла за ремонт.

Раевски не ходят на работа и нищо не купуват от магазина. В градината си отглеждат плодове и зеленчуци. За зимата сушат ябълки, черници, сливи и праскови. Берат и гъби. Зъбите си избелват с бяла глина, която взимат от Днепър. Главите си мият с отвари от билки, яйчен жълтък и кефир. Дрехи не купуват и без това много са ги натрупали през изминалите години.

Олга и Петер възпитават дъщеря си Уляна. През тази година момиченцето е завършило първи клас.

Скоро отишли на гости при родителите си, но на Уляна не й харесало и вече втори ден молела да се приберат у дома.

През 1868 г. американецът Джордж Уестингхаус изобретил въздушната спирачка. Тя работи използвайки смекчаващия ефект на въздушното налягане, за да спре движещ се влак. Железопътният магнат Корнелиус Вандербилт я нарекъл „глупаво хрумване”. Той не вярвал, че въздухът може да спре влак. Но днес въздушните спирачки се използват в автобусите и в камионите.

Въздушното налягане може да направи удивителни неща, но в състояние ли е то да задвижи влак? Само гений можел да допусне, че идеята за такъв „измислен влак” е осъществима.  Точно такъв е бил енергичният, безкрупулен, работохоличен гений с черен цилиндър Айзамбард Брунел. Той посветил живота си на инжинерството. Разработил няколко грандиозни инженерни проекта, за да улесни живота на хората. Разсипал се да строи железопътни линии, гигантски железни кораби и тунели.

Вечно бил потънал в работа и не обръщал внимание на хората. Брунел обичал да се залавя с очевидно непостижими неща. Някой път успявал, но допускал и много грешки. Една от тях била железница, задвижвана чрез въздушно налягане.

Обикновено в главата му се въртели хиляди идеи, колосални планове. ….. И всички те изглеждали толкова лесни.

Брунел с група инженери ходил в Ирландия, за да види как работи първата в света „атмосферна железница”. Железница, на която вагоните се движат бързо и тихо, задвижвани само от въздуха.

Идеята била много проста.

Мощни парни машини изпомпват въздуха от тръбата. По нея се движи бутало. То се изтласква от въздуха, който се опитва да се върне обратно. Буталото е прикрепено към пътническите вагони и ги задвижва.

Другите инженери се присмели на тази чудновата безшумна железница. Смятали я за не практична, но Брунел останал впечатлен. Той предложил да се използва атмосферното налягане в Южнодевънските железопътни линии. Тогава ирландската железница „сдавала багажа“. Но възрастни дами се юрнали да влагат спестяванията си в проекта, нали бил предложен от най-великия инженер по това време. Въздушните кули рухнали скоро.

Брунел отишъл лично да види как вървят нещата. Синът на стрелочника го развел наоколо.

– Кожените уплътнители, г-н Брунел, – прошепнал младежа, обзет от страхопочитание към великия мъж, – изсъхват и се пукат при студено време. А когато е горещо, изгниват.

– Разбирам, – отговорил Брунел. – Каква е тази отвратителна миризма?

– Трябва да е от рибеното масло. Компанията нае хора, които да минават по линията и да мажат кожата със сапун и рибено масло, за да не се втвърдява. Наистина мирише отвратително.

Те продължили да вървят и спрели при една от огромните тухлени помпени станции.

– Тук е другият проблем, – казал младежа. – Тръбите…

– Какво им е на тръбите? – изревал Брунел, заглушаван от шума на машините.

Огромната парна машина, като някой разгневен дракон, бълвала черен пушек. Пухтящите помпи засмуквали въздуха от кухите железни тръби. А с него пристигали мазна вода, ръжда и мъртви плъхове.

– Плъхове …  как са попаднали тук? – изръмжал Брунел, но вече се досещал за истината.

Гладните плъхове били изгризали намаслените кожени уплътнители и те започнали да пропускат въздух. Просмукала се вода и тръбите ръждясали.

Прочутия инженер крачел бясно, а младежа подтичвал след него, за да не изостане. Внезапно Брунел се навел, за да пипне наядената от плъховете кожа.. Младежът го погледнал с ужас.

– Нееее…! – изкрещял младия човек.

Брунел доближил ръката си към уплътнителя и младежа го хванал за рамото.

– Стой настрана, момче! – казал грубо Брунел.

– Не пипайте, моля ви…! – промълвил едва едва младежа.

– Защо не?

Тогава Брунел осъзнал надвисналата опасност. Вакуумът вътре в тръбата не бил стопроцентов, но можел да строши костите на пръстите му. Брунел отстъпил мърморейки. Имало някои неща, които и той не се осмелявал да направи.

През февруари 1848 г. Брунел заявил, че проблемите са разрешени, но седем месеца по-късно посъветвал директорите на компанията да замразят проекта.