Християните не се различават от останалите хора по местожителство или език. Те не следват някакво учение, дошло от търсещи нови неща човеци. Приемат облеклото и храната на страната, в която живеят.

Пребивават в своето отечество и все пак са гости. Радват се на страната си, но са чужденци. Трапезата им е за всички, но тя не е порочна.

Живеят в плът, но не ходят по плът. Намират се на земята, но обитават небето. Подчиняват се на законите, но поведението им е над тези закони.

Обичат всички хора, но другите ги мразят. Не ги разбират, а само ги осъждат. Убиват ги, но те живеят.

Бедни са , но мнозина обогатяват. Лишени са от всичко, но са обилно благословени.

Клеветят ги, но те са оправдани. Хулят ги, а те благославят. Държат се лошо с тях, а те уважават другите. Правят добро, а ги наказват като престъпници, но те се радват.

Юдеите ги гонят, езичниците ги преследват, но никой не може да каже защо.

Накратко казано, каквото е душата за тялото, това са християните за света. Душата живее в тялото, но не е от тялото. И християните живеят в света, но не са от света.

Душата е затворена в тяло и е невидима. Християните се намират във видимия свят, но животът им на вяра е невидим.

Всъщност ние не търсим тази борба, но тя сама ни се натрапва. Всеки би искал да има тих и спокоен живот.

Но къде е той? Кой го има?

Ние имаме един враг, който не ни оставя на спокойствие. Той е жесток и подъл и ни напада отвсякъде. Търси да открие слабото ни място и ни атакува там.

Ние не се борим срещу плът и кръв, а срещу невидимите духовни врагове. Врагът е безопасен, когато виждаш да те доближава, но невидимият се вмъква незабелязано. Той под благовиден предлог се старае да заеме макар и най-скромно място в сърцето ни.

Домогва се до семейството ни. Намира място и в църквата.

Разделя, скарва, руши, умее да представя нещата, които бързо преминават, като богатство, слава, наслади, в най-съблазнителни форми. Колко много от нас лесно се хващат за въдицата му.

За това не е чудно, че човек има вътрешни борби. Там е арената на решителната схватка.

От вън са страховете, които застрашават да ни разколебаят.

Животът ни не е лесен, но е много интересен.

Борбата е трудна и тежка, но е необходима. Армия, която не воюва се разлага.

Тъй както Господ влезе в човешката история, така Той трябва да влезе във всеки от нас. Позволихте ли да се превърна във „Витлеем“ за Божия Син?

Не можете да влезете в пределите на Божието Царство, ако не се новородите, т.е. родите отгоре, а това няма нищо общо със земното раждане.

Това не е заповед, а констатиране на факт.

Новорожедието се различава от нормалното раждане по това, че предаването ни на Бога е такова, че в нас „се изобразява“ Христос. А когато това стане, в нас започва да действа Неговата същност.

Бог се яви в плът. И ето какво е станало възможно и толкова реално за нас благодарение на Изкуплението.

Двама монаси напуснали манастира. Скитали, безделничели и пиянствали, но после се осъзнали и се върнали в манастира.

Игумена ги оставил една година само на хляб и вода, отделени от всички в килиите им.

Когато изминала годината двамата монаси излезли. Единият изглеждал печален и блед, а другия бил весел и със светнало лице. Всички били изненадани, защото и двамата получавали еднакво количество храна и вода.

Тогава ги попитали:

– За какво си мислехте през тази една година, която прекарахте в килиите си?

Тъжният монах казал:

– Мислех за злото, което съм направил и за мъките на които съм се обрекъл, заради своите грехове. И страхът изсуши плътта ми.

– А ти? – попитали другият.

– Аз благодарях на Бога, че ме изтръгна от нечестието на света и ме избави от мъченията, като ме възвърна към праведния живот. За това се радвах и славех Господа!

Думата будител има санскритски корен – буда, който означава зрящ, буден. „Народното звание“ будител могат да носят всички учители, духовни водачи, борци за свободата и независимостта на родината, строители на държавата.

Началото на българското „будителство“ откриваме още през IX век, когато България отваря широко вратите за християнството и единствена в Европа има своя писменост.

Исторически точно звучат думите на руския учен академик Дмитрий Лихачов:

„Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил и Методий, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх. И чуждите завоеватели не можеха да поробят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй застанаха писмеността, езикът, литературата…“