Писма са се писали на различни носители.

В музея по пощенски и куриерски услуги в Красноярския край, във филиала на федералното единно предприятие „Пощите на Русия“ се намира писмо, написано на лист от магнолия.

То датира от 1954 г.

Това писмо е обявено сред 15-те победители на всерусийската акция „Експонат на пощенския музей“ през 2009 г.

Семейство Томови загуби своя любимец Лъки. Това бе трудно за възрастните, но смъртта на кучето малкият 4-ри годишен Сава не можеше лесно да преживее. Та той беше най-добрият му четирикрак приятел.

Сава не оставаше родителите си след случилото се, постоянно им задаваше въпроси:

– Къде е Лъки? Какво точно е станало с него?

Баща му казваше:

– Не се притеснявай! Лъки сега е на небето за кучета.

Но Сава продължаваше да задава много въпроси, за съдбата на четирикракия си приятел.

Един ден Сава предложи на майка си:

– Мамо, хайде да напишем писмо на Лъки.

Майка му го погледна съчувствено, но не отказа на молбата му. Приготви лист и химикалка, и старателно записа всички думи на сина си, които той ѝ продиктува.

На мястото на адреса, тя написа: „Лъки, небето на кучетата, първи облак“.

Майката на Сава бе решила да прибере писмото , когато синът ѝ заспи, но забрави да го направи.

На следващия ден в пощенската кутия писмото го нямаше, но майка и син намериха писмо, на което пишеше: „От Лъки“.

А ето какво пишеше и в самото писмо:

„Аз съм на небето за кучета. Всеки ден си играя доволен и щастлив съм. Благодаря ти, Сава, че беше мой приятел. Обичам те, Сава!“

Малкото момче бе удивено, защото бе получило отговор от Лъки, но още по-силно бяха изненадани родителите му. Те разбираха, че някое добро сърце се бе смилило над мъката на сина им.

По-късно установиха, че отговорът бе написала пощальонката Марта, която работеше в пощата от 27 години.

– Това писмо трогна сърцето ми, – разказваше по-късно Марта на родителите на Сава. – Разбрах, че това е малко момче, което тъгува за четириногия си приятел. Когато загубиш любимо същество, няма значение на колко си години, всеки страда и изпитва болка.. Това писмо направи работният ми ден незабравим и за това реших да успокоя и зарадвам малкия ви син.

Това бе незабравим жест на любов и съпричасност. Малкият Сава и родителите му няма да забравят това писмо.

Йожен Дьолакроа е френски художник и график, водач на романтичното направление в европейската живопис.

„Свободата води народа“ е една от най-популярните му творби.

Дьолакроа е създал картината по мотиви на юлската революция през 1830 г., сложила край на режима на Реставрацията на монархията на Бурбоните.

След многобройни подготвителни скици на художника са му били необходими само три месеца, за да нарисува картината. В писмо до брат си Дьолакроа пише: „Ако не мога да е сражавам за Родината си, то бих искал да пиша за нея“.

В центъра на картината е изобразена жена, представяща Свободата. На главата си тя има фригийска шапка, древен символ на революцията. В дясната си ръка държи флага на републиканска Франция, а в лявата оръжие.

Оголената гръд символизира самоотвержеността на французите в този момент, които с „голи гърди“ вървят срещу врага.

Около Свободата са изобразени работник, буржоа и подрастващ, които символизират Братството и Равенството на френския народ по време на юлската революция.

Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.

На остров стои фар. В него живее човек, който го обслужва и се грижи за него.

Нощ, буря, а в морето лодка. В лодката пощальон, който носи писмо на пазача на фара. Гребе той, бори се с вълните и ругае с пълно гърло.

Накрая доплува до острова и скача от лодката. Пощальонът целия е мокър. Ядосан бързо хуква към фара.

Когато стигна до него, започна яростно да удря по вратата му и да крещи:

– Отваряй, глупако, писмо ти донесох.

След пет минути вратата се отваря и излиза пазача на фара. Пощальонът със цялото си озлобление и недоволство се нахвърли върху него:

– Живееш на това пустинно място, като отшелник. Аз греба в това лошо време, живота си рискувам да ти донеса писмо, а ти ме караш да те чакам и въобще ….

Пазачът на фара го изслуша внимателно и каза:

– Свърши ли?

– Да, това е всичко ….., – все още треперещ от ярост каза пощальона.

– Тогава почакай малкия, ще се абонирам за вестници и списания и тогава да видим какво ще правиш?!