Погребението беше минало. Нямаше песни. Всичко бе потънало в траур, чуваше плач и вопли.

Хората се движеха безцелно. В очите им се четеше страх.

Новината за смъртта на Лазар ги подтискаше и им напомняше за собствената им съдба. Още един от тях не бе между живите, а утре те можеха да бъдат на негово място.

Исус отиде на гроба на Лазар и се просълзи.

Той не скърбеше за този, който бе положен зад големия камък в пещерата, а за живите край Него.

Исус страдаше за тези, които бяха в пещерата на страха.

Сърцето Му бе изпълнено с мъка, за людете, които макар и свободни, бяха затворници, държани в плен от боязънта спрямо смъртта.

Камъните, колкото и големи да са, не биха спрели Господа, нито тогава във Витания нито днес.

Но Исус каза на хората:

– Отместете камъка.

Не защото не можеше да го направи, а поради това, че и ние имаме свой дял, който трябва да изпълним.

Исус извика със силен глас:

– Лазаре, излез вън.

Днес Исус ви призовава от гроба на страха.

Ще Го последвате ли?

Годините бързо минаваха, но Лудвиг не ги усещаше. Изолиран от хората той свиреше на клавесина в стаята си.

Този инструмент бе безполезен, защото бе счупен. Липсваха му ключове. Струните бяха силно обтегнати. Звукът му бе фалшив и дразнещ слуха.

Въпреки това Лудвиг свиреше опиянен и се просълзяваше. Той беше глух.

Пианистът чуваше звука, който инструмента трябваше да издава, а не този, който бе в действителност.

Може би понякога се чувстваш като разстроения клавесин на този музикант. Разнебитен и неадекватен. А това, което правиш ти изглежда ненавременно, нямащо никакво значение.

Какво прави Бог със счупения инструмент? Как реагира, когато клавишите не издават очаквания звук?

– Този инструмент трябва да бъде заменен?! – очакваш да чуеш ти.

Но, Бог търпеливо го настройва, докато чуе песента, така както я желае.

Майсторът поправя това, което не може да бъде възобновено и слуша музика, която не би могла да се изтръгне от нас.

А в следващия миг Той се любува на музиката, която идва от живота ни.

Надя Петрова по професия бе певица, но вече не пееше. Майка ѝ имаше деменция и прекарваше остатъка от живота си в един старчески дом.

Петрова като добра и съвестна дъщеря често я посещаваше нищо, че майка ѝ не я познаваше и всеки път я питаше:

– Ти коя си? Как се казваш?

На Надя много ѝ бе тежко, когато майка ѝ я питаше:

– Виждала ли си дъщеря ми? Отдавна не е идвала да ме види…..

Един път двете стояха една срещу друга и мълчаха.

Изведнъж Надя запя. Стара песен, която майка ѝ пееше, когато бе малка.

Очите на старата жена светнаха. Тя се усмихна на дъщеря си и започна да пее с нея.

След това двете си говориха за минали събития, когато Надя бе още дете.

Музиката бе събудила изгубени спомени.

Радостта от пеенето е дар от Бога.

Пеенето вдъхновява не само нас, но и тези, които ни чуват.

Огнян обичаше музиката. Той всеки ден свиреше. Предпочиташе техно, беше диджей. Понякога устройваше онлайн купони.

Един ден точно, когато бе навлязъл в първата песен, Огнян започна да чува странни звуци зад себе си.

Той не знаеше какво става, но продължи да свири.

Изведнъж съседът му наду клаксона на колата си.

– Сигурно на улицата става нещо, – каза си Огнян, но продължи да свири.

Клаксонът не млъкваше.

– Дали моята музика не го притеснява, – разтревожи се сериозно Огнян.

– Там има мечка, – музикантът чу отчаяния вик на съседа си.

Огнян леко се обърна. Вратата беше отворена, но на нея имаше мрежа против комари.

Зад нея стоеше мечок и я дращеше, явно не можеше да се справи с преградата.

Огнян не се уплаши. Той бе работил с диви животни. Освен това в техния район имаше много мечки и те слизаха при хората.

Интересното бе, че щом Огнян погледна в посока към мечката, звярът избяга.

Ето това се казва неочаквана жива публика.

Вероятно мечокът е бил привлечен от музиката, но не остана да я дослуша.

Гошо беше увесил нос. Сякаш искаше да се скрие, така че никой да не може да го намери.

Майка му видя киселата му физиономия и го попита:

– Гоше, какво не е наред?

– Нищо, – смънка момчето и повдигна рамене.

– Днес учителката каза, че сте разучавали интересна песен, – опита се да го разведри майка му.

– Хубава, – сбърчи нос Гошо, – ….трудна песен.

– И какво ѝ е трудното? – изненада се майката.

– Нищо не ѝ се разбира, – добави унило Гошо.

– Как нищо?…. Я ми изпей малко от нея.

Гошо вдигна безпомощно рамене и без желание запя:

– Над мълчаните полета

пеят весели звънчета

писнала шейна премина

балата мартина.

– Казва се смълчани полета, – поправи го майка му.

– Какво е това смълчани? – попита Гошо.

– Място, където се мълчи, пази се тишина, – поясни майката.

– Тогава защо са смълчани?

– Защото са изпълнени с мълчание.

– А как пеят звънчетата? – отново попита Гошо. – Нали викат само зън – зън.

– Птичата песен звучи, чик чирик, пиу….., но я възприемаме като мелодия.

– А на шейната защо е писнала, да не се е ударила някъде?

Тук майката не се сдържа и се засмя:

– Шейната не е писнала, а е писана. Това означава, че е изписана, изрисувана с четка. Такава е шейната на добрия старец, който носи подаръци на децата.

– И защо тя ще минава през леля Мартина, тя наистина е бяла, но …? – ококори очи Гошо.

– В песента се пее за пъртина, а не за леля ти Мартина.

– Какво е това пъртина?

– Това е утъпкана пътека, която се прави, за да се минаване през дълбокия сняг. Тя идва от старобългарските думи пьрати, перѫ, и в множествено число перѫтъ, което се е разбирало като „движа се“.

Гошо зяпна учудено майка си и се почеса зад тила.

– Тази песен наистина е била много трудна за теб, Гоше.

И майката погали сина си по главата.

–