Не бързай

На старата ябълка, която растеше край дървената беседка израснаха рамо до рамо две млади клонки.

Малко преди да си отиде пролетта, както всички останали те се покриха с розов цвят.

В края на лятото едната се бе навела ниско надолу, а другата устремила поглед нагоре ѝ се присмиваше:

– Виж се на какво приличаш! Защо си се навела към земята? Така приличаш на някоя стара жена. Кажи ми, защо пораснахме?

Първата клонка мълчеше, а втората опиянена от всичко, което виждаше около себе си, продължи:

– Аз виждам слънцето. Слушам песните на птиците. И съм такава стройна и красива.

– Недей така, мила, – каза нежно първата клонка. – Зная, че вятърът и дъждът ти пеят песни, но не се увличай по тях, погрижи се за цветовете си.

– Какво толкова да им се грижа? – засмя се безгрижно втората клонка. – Те и без мен си растат така добре.

Когато дойде време за беритба втората клонка бе натежала от плод. Тя се радваше на птичата песен и се гордееше с децата си.

– Къде са твоите ябълки? – питаха втората клонка.

А тя пребледняла гледаше към изсъхналите си цветове. Не плод, дори листа не се виждаха по нея.

Така става с тези, които още не пораснали бързат да опитат всичко от живота, но края е мъчителен и болезнен.