Тя бе една малка селска църква. В края на всяко богослужение пасторът посочваше някого и му казваше:

– Помоли се. Нека всички бъдем благословени.

Дядо Сашо, независимо от това каква е била проповедта, винаги се молеше с една си съща молитва:

– Господи здраво ни укрепи там, където се огъваме. За стоим изправени и да Те славим.

На пастирът тази молитва му се струваше много странна. Веднъж той не се сдържа и попита старецът:

– Защо всеки път се молиш по един и същи начин и казваш едни и същи думи?

Възрастният човек се почеса по главата, усмихна се и започна да обяснява:

– Имам една стара постройка. Горката, колко бури, проливни дъждове и какво ли не още е преживяла, но все още стои и мога да я използвам. Веднъж забелязах, че се е наклонила на една страна, за това я подпрях с яки дървета и тя се стабилизира. Тогава си помислих, колко много приличам на тази стара постройка.

Пастирът бе зяпнал в устата стареца и слушаше захласнато думите му.

– Натрупаните ми години са ме леко привели и изкривили, – продължи дядо Сашо. – Понякога се гневя, а нявга започвам да мразя някого. Друг път се срамувам от това, което съм направил, но изпадам и в другата крайност, осъждам другите. За това и се моля. Господ да ме подпре там, където се клатушкам, за да стоя прав пред Него и да го прославям.

– Да, така е, – съгласи се пастирът. – Всеки от нас познава опустошителната буря, която в диаметър може да достигне хиляди километри, а скоростта ѝ да надминава двеста километра в час. Тя изкоренява дървета, събаря къщи, …….. Бесният ѝ щурм може да заличи цели градове.

– Так е и с нас, – усмихна се старецът. – Рано или късно ще усетим подкосяващата сила на врага. Бог не ни освобождава от трудностите, а ни обещава мир сред тях. Той може да ни запази от ветровете, проливните дъждове и високите вълни, но само ако му позволи да ни постави здрава опора там, където сме се привели. От това няма да ни заболи, но ще ни предпази от падане.

Църквата не бе голяма. Около дванадесет човека седяха по столовете и чакаха началото на богослужението.

Петър, пастирът на тази църква излезе отпред.

– Днес ще направим един малък експеримент. Ще ви раздам листове, на които точно ще запишете нещата, които са изисквани по този тест – и той с ръка посочи листа пред себе си.

Хората се развълнуваха.

– Какво е намисли?

– Ще ни проверява дали четем Библията.

– А може да ни кара да запишем стиховете, които ни бе дал да научим.

Изведнъж всичко утихна. Петър след като раздаде листовете на присъстващите каза:

– Първо напишете имената на десет вярващи, с които сте дотолкова близки, че можете да споделите с тях своите проблеми.

Хората наведоха глави и се замислиха сериозно. На някои това им се стори доста трудна задача.

– Чак пък десет, не може ли по-малко?

– Не се притеснявайте, – усмихна се Петър, – запишете, колкото можете и не забравяйте да благодарете на Бога за всяко едно от тях.

– А сега да преминем към втората задача, навярно сте свършили вече с първата.

– Да, да, – отговориха повечето, радвайки се, че се отървават от това „упражнение“.

– А сега, – Петър изгледа всички вярващи в църквата, – запишете имената на десет невярващи, с които сте близки и можете да им споделите Евангелието.

Когато приключи и това, резултатите не бяха много обнадеждаващи.

– Повечето вярващи, – отбеляза Петър, – не могат да посочат десет невярващи, с които са в добри отношения и биха могли да им разкажат за Исус. Тук изключвам невярващите членовете на вашите семейства.

Повечето въздъхнаха и се огледаха неспокойно, а пастирът продължи:

– Правя си извод, че колкото повече един вярващ ходи на църква, толкова по-малко се има с поне десет невярващи, на които да занесе Благата вест. Събрание, което не познава заблудилите се, не може да ги привлече при Христос …..

Хората бяха навели глави. У някои от тях се породи желанието да излязат навън и да говорят на хората за Христос.

Когато живеем в християнски затворен кръг, благовестваме рядко.

Петър Димов бе пастирът на местната църква. Един ден му съобщиха:

– Ще ви посети млад учен от столичния университет. Там той преподава вече пета година.

Разговорът между Петър и „изгряващото светило на науката“ мина добре. И двамата имаха какво да научат един от друг.

След посещението на ученият, дъщерята на Димов отбеляза за учения:

– Колко самоуверен и рязък изглеждаше този млад човек. Сякаш всичко знае и светът се върти около него.

Петър я погледна и се усмихна, след което я помоли:

– Я ми откъсни една праскова от онова дърво.

Дъщеря погледна плодовете на посоченото ѝ дърво и каза учудено:

– Но те са още зелени, – възкликна девойката, – не става за ядене. За какво ти е?

– Сега е зелена, – поклати глава Петър, – но още малко слънце и влага и тя ще узрее. Ще стане сладка. Така е и с този млад учен. С годините, той ще омекне и ще добие повече мъдрост. Тогава поведението му няма да те дразни чак толкова много.

Когато всеки ден общуваме с Бог, като четем Словото Му и разговаряме с Него в молитва, ние ще се преобразяваме под Божията благодат.

Ако сме „кисели“ и „зелени“, можем да се доверим на Божия Дух, Който ще ни промени и ще станем благ плод, който доставя удоволствие, а не раздразнение.

Времето бързо летеше. На Генади Николаевич му предстоеше среща с пастирите в тяхната област. Той с нетърпение очакваше да сподели своя опит и да се поучи от чуждия.

Дойде денят и той секачи на самолета. Мислите му бяха насочени към срещата. Той не обръщаше внимание на нищо около себе си.

Изведнъж Генади долови плач, охкания и стенания.

– Какво става? – попита той човекът на съседната седалка.

Мъжът уплашено и бързо отговори:

– Не чувате ли моторите на самолета. Ще се разбием….

„Аз съм християнин, – помисли си Генади, – нищо лошо няма да ми се случи. Бог ще се погрижи за мен“.

Изведнъж Николаевич чу :

– А останалите? Ако самолета се разбие, те къде ще отидат?

Генади се огледа. Наоколо цареше смут и страх.

Той се изправи и извика високо:

– Хора ние можем да се разбием, но това може и да не се случи ….

– Ох, какво да правим? – множество гласове откликнаха в хор.

– Покайте се……

И Генади ги поведе в молитва.

Лицата на хората се разведриха. Започнаха да се усмихват.

Самолетът благополучно се приземи със 247 новоповярвали, отдали живота си на Христос.

Живота ни е енергията, жизненост, ентусиазъм, вълнение, мотивация и оптимизъм, но ние не трябва да го задържаме само за себе си. Ако го възпираме, ще го изгубим, но ако го раздаваме, ще се умножава.

Димитър живееше в големия град и обичаше да пълни фризера с месо. Той предпочиташе на трапезата да има изобилие от него.

Един ден някой случайно бе извадил кабела на фризера от контакта и всичкото месо се бе развалило.

– А сега какво ще правим? – попита той съпругата си. – Има опасност месото да се развали.

– Много просто, – засмя се съпругата му, – ще направим барбекю и ще поканим съседите, приятелите и всички, които видим.

На събирането се оказа пастирът на местната църква. Той започна да се моли и попита Бог да му даде послание и поука от това, което се бе случило. И Господ му отговори:

– Животът е нетраен. Той е като стока, която не се запазва за дълго време. Ако не го раздадеш, ще дойде денят, в който ще трябва да го изхвърлиш.

Не трябва да пестим радостта, вълнението, ентусиазма, талантите, съкровищата или времето си. Няма как да задържим тези неща, защото рано или късно ще ги изгубим.

Има нещо много важно относно живота, той расте и се развива, само когато се раздава. Не можем да си го пестим или да го съхраняваме.

Ако искаме да спрем да умираме и да започнем да живеем истински, трябва да раздадем жизнеността, ентусиазмът, вълнението и енергията си и те ще ни се върнат.

Животът е като ехо. Каквото изпратим, то се връща към нас.

Стори добро на някого и Бог ще го направи за теб. Ние можем да имаме всичко в живота, ако помагаме на другите хора да получат това, което искат.

Може да дарите някого с усмивка, ръкостискане, молитва, насърчаващи думи, съобщение, ….. Каквото и да е, направете нещо, което привдига някой друг.