Възможно ли е, това да се е случило?

След няколко седмици плаване в потопения ковчег, че чуваха отново удари по дървения корпус.

– Още една дупка? Досадни кълвачи!, – изръмжа Ной.

Той закърпва дупката и продължи да мърмори:

– Ще ви дам на совите, чувате ли? Не си мислете, че няма да го направя!

Кълвачите започнаха да надига отново глава, малко след като ковчега се издигна над водите.

– От къде продължават да се появяват тези дупки в корпуса“ – зачуди се Ной. – О, таман бях забравил за кълвачите. Дървено корито с кълвачи, Господи, това направо е досадно.

Оказа се, че има проблем на долната палуба с бобрите.

– Къде е вълкът? – развика се Ной. – Точно, когато ми е нужен, него го няма.

Той размахваше заплашително ръце срещу бобрите и крещеше:

– Ей, кой направи яз от моята кухненска маса?!

Нямаха край неприятностите.

Ной тежко въздъхна и попита Господа:

– Боже, дали трябваше само да докарам животните в ковчега или е необходимо и да ги запазя?

Предстоеше плаване. Морето бе тихо и предвещаваше спокойно и без проблемно пътуване по морската шир.

На един от корабите служеше екипаж, който се славеше със своята точност и акуратност, като се започне от офицерите и се стигне до последния моряк.

Сред тях бе и Петър Захариев, който преди две години бе завършил военноморско училище в родния си град. Той бе преживял нещастие и големи загуби преди Бог да го срещне.

Сега, когато бе предал сърцето си на Господа, той бе станал благочестив християнин, но другите моряци, често му се присмиваха и го подиграваха заради това, в което вярва.

Но той винаги успяваше да им отговори кротко и смирено. Отговорите му бяха уместни и точно на място. Другите недоумяваха, от къде черпи тази мъдрост?! Но въпреки всичко продължаваха със закачките си.

Веднъж Петър седеше на палубата и четеше Библията си. Наблизо до него стоеше офицер, който с бинокъл се взираше в безпределните водни пространства.

– Знаеш ли какво искам да видя? – попита той Петър.

– От къде мога да знам? – повдигна рамене Захариев.

– Бих искал да видя този Бог, за Когото ти проповядваш, – каза офицерът.

– Напразно се напрягате и измъчвате, – каза Петър. – Бог е Дух. В тази работа и най-силният телескоп е безсилен. Защото само чистите по сърце могат да видят Бога.

– Тогава какво трябва да направя? – заинтересува се офицерът.

Последва дълъг разговор между двамата мъже, след което офицерът предаде сърцето си на Господа.

Параходът пореше океанските вълни. Слънцето ярко грееше, а пътниците усмихнати и доволни се разхождаха по палубата.

– Пожар!…. Пожар! – рязък вик разруши спокойната идилия.

Изведнъж сред пътниците възникна паника. Хората започнаха да се щурат като полудели насам натам. Крещяха обезумели, плачеха и се вайкаха.

Демирев бе златотърсач и след успешен „улов“ се връщаше с този кораб у дома, но уви… Бедата надвисна като градоносен облак над житно поле.

Златотърсачът не веднъж се бе сблъсквал с какво ли не в живота си, досега му бе провървяло и все се разминаваше с онази страшната с косата, но сега не се знаеше какъв ще е изхода.

Той хладнокръвно превърза съкровището си към колан си, а отгоре надяна спасителния пояс.

– Да се надяваме, че ще доплувам до бряг, – каза си златотърсачът.

Вече се готвеше да скочи, когато към него изтича момиче и отчаяно закрещя:

– Спасете ме, моля ви! Нямам баща, който да ми помогне. Тук съм сама, а и не умея да плувам. Моля ви, спасете ме!

Гледаше го прекрасно детско личице, обляно  в сълзи. Две изплашени детски очи умоляваха и търсеха закрила.

„Какво да правя? – помисли си Демирев.

Той погледна съкровището си, а после обърна взор към детската ръка, която се бе вкопчила в него. В главата му се надигна буря от противоречиви мисли.

„И двете не мога да спася, – помисли си Демирев. – Трябва да оставя или златото, или детето“.

Не се колеба дълго. Решително хвърли събраното с толкова труд злато във водата, хвана момичето за ръка и двамата скочиха от пламтящия кораб.

Неимоверни усилия. Отчаяна борба, но накрая доплуваха благополучно до бряг. Като се добраха до спасителната суша, Демирев изпадна в безсъзнание.

Когато златотърсачът дойде на себе си, видя момиченцето да седи до него и с малките си ръчички да разтрива гърдите му. Лицето на детето бе обляно в сълзи.

Колко много му струваше това дете, заместило доскорошното му съкровище, но си заслужаваше.

Една спасена човешка душа е много по-ценна от всичките материални блага на земята.

На кея тича задъхан мъж. Хвърля куфара си на ферибота, който е на пет метра от кея.

Вкопчи се в някое от въжетата. Протяга се и с последни сили. пада на палубата.

– Оф, успях все пак, – казва мъжът.

– Ловко го направихте, – казва капитана. – Но вие можехте да почакате, докато акостираме.

Бурлаците, вървейки по брега покрай река или канал, теглели срещу течението с помощта на въжета речен съд по някоя от големите руски реки.

Съществували са речни платноходи, където бурлаците са вървели по палубата, дърпайки въжетата на кораба, които по-рано са били завързани нагоре по течението с котва.

Да се пусне котва било много сложно, за това бурлаците предпочитали традиционния ход.

През 19 век бурлатското корабоплаване било утеснено от конно, когато на палубата се движели и вършели същата работа коне.

А Иван Кулибин измислил и тествал водоход, при който котвата се издърпвала от въртящи се от течението на реката колела, но поради високата си цена този проект не получил широко разпространение.