В залата беше мрачно. Светеха само няколко лампи, които пропускаха оскъдна светлина. Бяха го хванали преди два часа. Вързаха му ръцете и очите и  с кола го бяха докарали до тук.

Орлин беше спокоен въпреки усещащото се напрежение в пазачите му.

Изведнъж голямата желязна врата пред него се отвори и влезе някаква дребна фигура. Вероятно бе една от ръководителките на организацията, която преследваха.

Тя застана на няколко крачки пред него. Слабата лампа отстрани освети  лицето ѝ. На устните ѝ се появи жестока усмивка.

– Името ми е Гуай Лу – каза тя с глас лишен от емоция. – Очаквах тази среща с нетърпение.

– Не мога да кажа същото, – отвърна Орлин. – Може би ще ми обясните защо съм тук.

– Искам да ми кажете къде се намира доктор Кирков – заяви тя.

Орлин сви рамене.

– Той е защитен от правителството. Не мога да ви кажа къде го държат…. Някой се е опитвал да го убие.

– Наистина ли? – ехидна усмивка пропълзя по устните ѝ. – Кой би искал да причини нещо лошо на гениалния доктор?

– Същите, които отвлякоха хората, разработващи ваксина от отровата на една мекотело.

Жената го изпепели с поглед. Лицето ѝ почервеня от гняв.

– Това, което не знаете е, – каза тя, – че наша фармацевтична компания правеше експерименти с ваксината  върху нашумялата преди 5-6 години болест. Тя бе предназначена за световния пазар, но по невнимание създаде по-опасния и адаптивен щам. Искахме да го унищожим, но някои по-умните глави между нас надделяха.

– Защо умните ви глави не са попречили на вируса да се разпространи?

– Стана случайно. Щяхме да изчакаме, докато разработим антидот, преди да го пуснем. Разберете, вирусът е част от нашия мащабен план за дестабилизиране на правителството. Предишната епидемията почти свали лидерите от власт. Помислете само, как щеше да реагира обществото на тяхната безпомощност, да се справят с още по-смъртоносен вирус. Тогава нашата организация щеше да се намеси и да спаси хората. В замяна, ние ще се сдобием с власт и богатство. Можем дори да заемем мястото  и на правителство.

– Знаете ли, че до няколко дни вирусът ще достигне до по-големите градове?

– Беше въпрос на време. Знаехме, че каквото и да предприеме правителството, нищо няма да помогне. Колкото повече хора, толкова „по-весело“ ще стане положението.

– Готови сте да унищожите хиляди хора, за да създадете неприятности на правителството? – попита изненадан Орлин.

. – Какво ако убием няколкостотин, а дори и няколко милиона? Ние сме много. Една епидемия би била по-ефикасно средство за контрол на населението.
– Няма да можете да удържите вируса, дори и с ваксината, която разработвате в лабораторията си. Той ще се разпространи прекалено бързо. До седмица ще бъде навсякъде.

– Смъртта на милиони души ще бъде най-убедителната причина хората да си купят нашата ваксина, – засмя се тя. – Търсенето определя предлагането.

– Трябва да сте побъркани, щом мислите така. Няма да ви се размине всичко това безнаказано.

– Нашите лидери са ненормални. И предишни правителства са се опитвали да разрушат организацията ни, но са си платили скъпо за това. Били сме тук много преди днешните така наречени водачи на народа. Няма да позволим да бъдем изхвърлени на боклука.

Чу се силен трясък. Блесна ослепителна светлина и Орлин загуби съзнание. Но дори в последните минути бе спокоен. Неговият екип идваше на помощ, за да спре тези психопати.

Имало някога земя управлявана от зъл принц.Той дошъл от друга страна и поробил всички хора в земята, като им наложил тежък труд в мините. Построил здрав, охраняем мост за влаковете, които всеки ден превозвали работниците от отвъд каньона до мините.

В неговото царство били свободни само двама мъже. Единият бил възрастен, а другият по-млад. Те живеели на недостъпна скала издигаща се над моста.  Мразели моста Накрая решили да го взривят заедно, за да разрушат робията на принца. Те планирали и решили да действат.

Настъпила нощта, когато делото трябвало да бъде извършено.

Планът бил труден. Можели да се съобразят с движението на пазачите, да пренесат експлозивите до най-слабото място. Но нямало да има време за този, който залага експлозива да се върне бързо.. Било сигурно, че ще го видят ако се опита да се върне и плана щял да бъде осуетен.

За да е сигурно, че мостът ще бъде взривен, се разбрали по-младият да го взриви на моста ръчно, той щял да се взриви с него.

Но те обичали хората и тази жертва карала сърцата им да ликуват от радост.

Настъпил часът. Станали от масата и се прегърнали. Младежът отворил вратата. Обърнал се с експлозивите вързани на гърба му, погледнал старецът и казал:

– Обичам те, татко!

Старецът поел дълбоко въздух и с радост казал:

– И аз те обичам, сине!

Един тенекеджия несправедливо бил хвърлен в затвора. Той получил молитвено килимче изтъкано от жена му. Всеки ден той се простирал на него и се молел. Веднъж той казал на пазачите в затвора:
– Аз съм беден и нямам дори дрехи, а вие получавате мизерно заплащане. Но аз съм тенекеджия. Донесете ми метал и инструменти и аз ще направя от тях малки предмети. Вие ще ги продадете на пазара и така ще подобрим положението си.
Пазачите се съгласили и те скоро почнали да печелат от тази работа пари, с които купили храна и всичко, което им било необходимо.
Един ден, когато пазачите дошли, намерили килията отворена, а затворникът не бил вътре.
След години, когато се доказала невинността на тенекеджията, пазачите го попитали как е успял да избяга от затвора. Той казал:
– Работата е в шарката. Моята жена е тъкачка. Тя намерила човек, който се занимавал с ключалките на килиите в затвора и го накарала да ѝ начертае една такава брава. Тя втъкала чертежа в килима, където аз по пет пъти на ден прилягах в молитва. Дълго време съм работил с метал. Шарката ми заприлича на ключалката на килията. Тогава измислих план. Намислих да правя различни машинарийки, за да си събера достатъчно метал за направата на ключ. Когато успях да го направя избягах.

В разговор един равин и неговия приятел обсъждали въпроса относно отговорността на тялото и душата в човешкия живот.
Приятелят на равина казал:
– И тялото и душата ще могат да се избавят от присъдата.
– Как?
– Тялото ще каже: „Душата съгреши, понеже от деня, в който ме изостави, аз лежа безмълвно като камък в гроба“. А душата ще рече: „Тялото съгреши, понеже от деня, в който го напуснах, аз се нося като птица“.
Равина се замислил и казал:
– Ще илюстрирам това с една притча.
Царят имал красива градина с отбрани плодове. Поставил двама пазачи, единият сакат, а другият сляп.
Сакатият казал на слепия:
– Виждам хубави плодове в градината. Ела нека се кача на гърба ти, да откъснем от тях и да ги опитаме.
Сакатият се качил на гърба на слепия, откъснали няколко плода и ги изяли.
След време царят дошъл и попитал:
–  Кой е късал от плодовете ми?
Сакатият му казал:
– Имам ли крака, че да ги стигна?
Слепият прибавил:
– Имам ли очи, че да ги видя?
Царят накарал сакатият да се качи на гърба на слепия и ги съдил като един.
Така и Бог, ще вземе душата, ще я сложи в тялото и ще ги съди като едно.