Мракът пълзеше в ледената нощ и обричаше всичко на тъмнина. Тодор беше обзет от безпокойство. За първи път изпитваше съмнения.

Доктор Савов почука на вратата. Той често посещаваше приятеля си от детските години. Вратата бавно се отвори, но от нея лъхаше мраз и отчаяние. Тодор стоеше на прага, но явно присъстваше там само тялом. Очите му бяха хлътнали, а вечната му ведра усмивка се бе стопила.

Докторът имаше рижава коса, която покриваше с  изгубилия си цвета каскет. Дългото палто с жълти копчета, с което приличаше на адмирал, покриваше леко приведения му гръб. Той се опита да прогони ужасното настроение на приятеля си, когато бяха вече седнали край масата пред традиционната бутилка червено вино и съпътстващите я две чаши.

–  Тодоре, това е времето на съмненията за всички мъже. В телата настъпва промяна, която се отразява на ума. Мъжете вече не вярват в способностите си. За тях парите и престижът нямат вече същата стойност.

– И какво да правя тогава? – тъжно го погледна Тодор.

– Преживей по-спокойно този период, – успокояващо каза докторът. –  Ще дойдат и по-добри времена.

– Има ли лек за мен? – попита Тодор с тъжна усмивка.

– Да, – прозвуча бодро гласът на Савов. – Нарича се смелост, защото много трудно е човек да оцелее без нея в този безсмислен свят.

Когато съпругът ми шофира, често е склонен да се разсейва лесно. Постоянно му напомням: „Внимавай, гледай пътя!“ Когато човек е разсеян може да изпусне отбивката за селището, за което е тръгнал.
Някои от нас имат духовен ориентир. Когато се разсейваме духовно, губим Господа от поглед. Някои от нас са започнали по пътя към възстановяването, но все още тънем в мъката, вината, срама, навиците и болките си, а това ни пречи да се върнем обратно и да вземем правилната посока.
Спомни си как Петър  ходеше по водата? Докато той държеше погледа си върху Исус, правеше невъзможното. Но когато отклони очи от Исус и погледна надолу към водата, потъна. Причината, поради която някои от нас потъват днес е, че гледаме към проблема и обстоятелствата. Погледнете към Господа!
В продължение на векове моряците използвали полярната звезда за ориентир. Те биха могли да се движите на базата на нещо непроменящо се в живота им.
Ние също имате нужда от нещо, което не се променя в живота ни. Това изключва човешко същество, защото хората се променят. Трябва да има нещо, което не се променя. Разбира се, тези дни ние не се нуждаем от Полярната звезда, защото имаме GPS. Тъй като това устройство е свързано със сателит с неизменна отправна точка, тогава можем да разберем къде сме, къде трябва да отидем и как да стигнем до там.
Всеки се нуждае от GPS за цялия си живот. И това е Исус Христос! Докато всичко останало около вас се променя, Христос винаги ще ви бъде един и същ. Това е нашият фокус: „… трябва да държим очите си на Исус, който ни води и прави нашата вяра пълна“.

Руско говорящи евреи решили да покажат на детето си, родено в Израел, техните предци.
Пристигнали в Санкт Петербург. Детето се възхищавало от мостовете, дворците. Накрая го завели и в Лятната градина.
Детето имало небесно сини очи и руси къдрици. Не момче, а кукла. Изпреварващо връстниците си във всяко отношение. То живеело с родителите си в град Назрет.
Като се разхождали в Лятната градина момчето видяло старица седяща на една пейка,  стенеща от болка.
Пет годишното момче, което било много общително, приближило възрастната жена и съчувствено попитало:
– Боли ли ви много?
– Да, – отговорила бабата, – аз съм стара. Боли ме гърбът. Краката не ме държат….
И почувствала съчувствие в това малко дете, запонала да разказва за своите болки и скърби. В една от паузите момчето повдигнало огромните си, пълни със съчувствие очи и искрено казало:
– Бих искал нищо да не ви боли.
Трогната бабата попитала:
– Ти си добро момче. От къде си?
– От Назарет.
Изведнъж бабата затворила очи и припаднала…..

Обикновено утро. Бързам да се добера до работата си. Всичко е прекрасно около мен както винаги. По улицата съвсем не виждам коли и спокойно пресичам.
Изведнъж от някъде се появи камионетка с полицаи. Там стояха някакви хора. Бях далеко и не можех да видя добре какво става. Реших да не отбивам настрани, а да мина спокойно покрай тях.
Тогава ги видях …. бяха деца с белезници, тинейджари, 16-17 годишни. Те стояха …. изгубени и уплашени.
Чух някой наблизо да казва:
– Щом са ги „закопчали“, нещо са направили.
Да, вероятно нещо нередно са направили, малки формиращи се още и вече заблудени души. А кой ги е направил такива? Ние!
Погледнете какво дават по телевизията! А какво говорят по радиото? А как се отнасяме ние един към друг? Навсякъде само агресия! Какво става с нас? До къде сме стигнали?
В крайна сметка, каквито сме ние, такива ще бъдат и нашите деца.
Трябва молитва за всички нас, които даваме лош пример и увличаме неукрепналите души на децата си, водейки ги към престъпление. Но това достатъчно ли е?
Трябва да почнем да действаме, да се променяме ….. Тогава няма да виждаме уплашени очи и белезници на още неукрепнали деца.

Седяха край масата, всеки потънал в своите мисли и проблеми.

– Тошо, – въздъхна Надя, – интересно ми е защо дядо ти по бащина линия са го кръстили Чапрашанов, а не Чапрашъков или Чапрашиков?

Мъжът вдигна глава и погледна жената безизразно:

– Че каква е разликата?

Жената беше въодушевена, от своето откритие и настъпателно продължи:

– Нали чапрашък или чапрашик означава объркан.

– Не объркан, а заплетен, – недоволно измърмори Тошо.

– Е, добре де, заплетен да е …, – Надя продължи въпросително да гледа мъжа си.

– Ами тогава сама си отговори. Вероятно дядо ми се е заплел в някакви далавери.

Надя се засмя силно и пискливо.

– Не се смей, – скара ѝ се той.

– Защо, – погледна го право в очите жената. – Моят чичо се казваше Чекеджеков.

Тодор ококори очи:

– Сериозно ли?

– Ами да, – продължи весело Надя.  – Само че чекеджек означава още и теглич на турски, а моите братовчеди се срамуваха от нея и я смениха с бащиното си име. Така станаха Петрови

Тошо се засмя:

– А знаеш ли какво означава кьопоолу?

– Вид ядене с печен патладжан, – бързо като ученичка отговори Надето.

– Ама и с чушки, чесън и т. н. Скълцано и посипано с оцет , сол и олио. Само, че на това ядене само ние българите му викаме така. Всъщност кьополу означава кучи син, подлец.

Двамата се спогледаха и се засмяха. Каква излезе тя, едно казваш, а останалите друго разбират?!