Беше голям студ. По здравия лед, често преминаваха тигри. Човек можеше да ги види от балкона, как се ровят в кофите за боклук, търсейки нещо годно за храна.
Станислав Иванов бе старши лейтенант. Бе охрана и постоянно бе в готовност, ако го повикат.
Веднъж по телефона се обади уплашен мъжки глас:
– Старши лейтенант Иванов … тук … има тигър.
– Какво? Тигър? Ако нападне веднага стреляй! – каза Станислав.
– Да върви по дяволите Червената книга, – измърмори Иванов, човешкият живот е по важен.
А по телефона добави:
– Сега идвам.
Когато Станислав пристигна на мястото на поста, обадилия се му докладва:
– Там седи вече от двадесет минути и нищо не прави. Просто гледа …. това е всичко. Но е някак страшно…
Горкият толкова голяма котка той не бе виждал до сега.
Иванов позвъни:
– Тук наблизо до границата е забелязан тигър. За сега не напада. Поех поста.
След това скочи в колата. А тигърът седеше спокойно, не потрепваше Иванов наблюдаваше тигъра. По-точно това беше тигрица, която гледаше в определена посока.
Изведнъж Иванов забеляза между дърветата малки зверчета.
– Виж ти, – каза Иванов – малки тигърчета.
А големият звяр ги следеше и не помръдваше.
– Господин лейтенант, – обади се сержанта до него, – нещо в гората се размърда. Тя е довела тигърчетата си. Какво да правим?
– Не ги пипайте, – заповяда Иванов.
Старши лейтенанта отново се обади по телефона. Отговори му майорът, той бе мъдър и спокоен човек.
„Ако вземем тигърчетата, ще имаме проблем по-късно, – замисли се майорът. – Май трябва да се свържа със зоопарка. Ще им се обадя да изпратят хора. Но не трябва да убиваме тигрицата, навярно нуждата я е довела толкова близо, а жалко и за малките. Сама няма да тръгне. Там ще издъхне с тигърчетата си“.
– Ето какво лейтенант, каза майорът по телефона, – докарайте бавно колата до склада …. Ще ви изчакам.
От склада майорът извади половин крава, подаде я на Иванов и каза:
– Вземи това и го хвърли на тигрицата. Бъдете внимателни, да не стане някоя беля.
Лесно е да се каже. Късът месо бе тежък, а снегът бе дълбок. Заедно със сержанта, сложили автомати на гърбовете си потеглиха.
Преди Иванов да тръгне с месото към животното и каза на сержанта:
– Наблюдавай и стреляй само в случай на … – и махна с ръка.
Тигрицата не мърдаше. Само големите ѝ жълти очи потрепваха. Иванов дотътри парчето месо на няколко крачки от животното и си тръгна ….
Тигрицата бавно се изправи. Дойде до месото. Помириса го. Удари го с лапа ….и го отнесе в гората.
Иванов и сержанта въздъхнаха спокойно.
Един ден по-късно Иванов бе обикалял постовете и отново бе на същото място, където бе засечена тигрицата. Беше ясна звездна нощ. Той излезе навън, извади една цигара и реши да запуши.
Щом драсна клечката кибрит и Иванов трепна. В тъмното, зад оградата седеше тигрицата, съвсем сама. Тя го наблюдаваше.
Иванов замръзна.
„Прекалено близо е, даже и пистолета си няма да мога да извадя – помисли си той“.
Тигрицата стана съвсем безшумно и бързо тръгна към него. Тя се вгледа внимателно в очите му…
„Това е всичко. Ето я смъртта, – помисли си старши лейтенанта“.
А тя мушна муцуната си под ръката му и се отърка о него, както котката правеше в къщи. Той я погали по гърба …. и тя изчезна безшумно така, както се бе появила.
Тогава Иванов разбра, че тигрицата бе дошла да му благодари. Той и досега е уверен, че животинска благодарност има и тя е много по-добра от хорската.
Наближаваше празник. Семейство Трифонови очакваха дете.
