Леля Пена притича и запъхтяна набързо каза:

– Чу ли, патриарха забранил абортите …

– Много правилно, – каза Мима, – как можеш да убиваш собствените си деца?

– Така де, ето Анастасия от петия етаж от черен забременя и все пак го роди, – съгласи се леля Пена.

Мима въздъхна. Тя бе младо момиче, почти на 19 години, но около нея подобни инциденти не бяха рядкост.

Скоро бе свидетел как нейната приятелка Невена изпадна в немилост заради детето, което растеше в утробата ѝ. Осъждаха я някои съседи, роднини и познати.

– Къде е мъжът ѝ?

– Едва ли ще се съгласи да го гледа сама.

– ……. сега новородените ги продават извън границата на баснословни цени.

След това следваха одумвания за други жени:

– Ами Иванка се развежда с мъжа си, а детето им е само на две годинки.

– Славена зачена извън брака си от друг.

– Виж Димитрина, още не откърмила детето си, иска да се развежда, не могла да задържи мажа си.

Приказки, клюки, …., а Невена навеждаше поглед и бързо отминаваше хората, които я гледаха с упрек.

Веднъж Николина спря Невена и двете се разприказваха.

– Моите родители бяха много недоволни, когато дъщеря ми още не бе навършила годинка, а аз реших да се разведа с Борис, – сподели Николина. – Болно ми беше, измъчвах се. Докато аз се грижех за детето и дома, той се бе хванал с някаква студентка ….

Невена съчувстваше на болката ѝ, но не знаеше какво да ѝ каже, за това разказа своята история накратко:

– Ние с Григор изобщо нямаме намерение да се събираме, той гони кариера, щели да го повишават … и аз го оставих.

– Ще го отгледаш. Ние жените сме силни, за това толкова милеем за децата си……. Знаеш ли, останала ми е една количка от дъщеря ми, тя вече порасна и взе да тича, би ли я взела за детето, което очакваш?

Очите на Невена се уголемиха от изненада, а след това се напълниха със сълзи:

– Вие сте единствения човек, който ме подкрепи. До сега съм слушала само обиди и злобни подмятания зад гърба си. Благодаря ви.

Сега Невена вече знаеше, че решението ѝ да задържи детето е правилно.

Борис бе слабо русокосо момче. Очите му бяха тъжни, изпълнени с болка. Той седеше с учителя си Добромиров на една пейка в парка.

– Знаете ли какво означава това, майка ви да пие? – въздъхна тежко Борис. – Най- скъпият ми и любим човек се мумифицира с фалшив алкохол. Аз съм ѝ син. Тъжно и обидно ми е за нея.

– Тя не е била такава преди? – попита Добромиров.

– Всичко започна, след като почина баща ми. Тя и до сега не може да го пусне, все още го обича и тъгува по него.

– Това е истинско безумие, – каза Добромиров. – Алкохолна интоксикация навярно с умопомрачение. Силна възбуда приличаща на лудост.

– Аз не умея да поставям диагнози, – каза още по-тъжно Борис.

– Какво прави майка ти по цял ден? Само с алкохол ли се налива?

– Всеки ден плаче пред иконата, една такава малка с Божията майка и младенеца. Тя е толкова объркана ….

– Говорил ли си с нея? – попита Добромиров.

– Разбира се, опитах се няколко пъти да говоря с мама….

– Какво ѝ каза?

– Не разбираш ли, татко няма да се върне, а ти си ми нужна много повече на този свят, – очи на Борис се насълзиха при спомена, когато ѝ крещеше и я дърпаше, искайки майка му да дойде на себе си.

– А тя как реагираше на това?

– Нищо не ми отговаряше, мълчаливо признаваше вината си.

Двамата замълчаха.

– Не мога да я спра с нищо, – заплака Борис. – Разбирате ли, аз нямам никакъв личен живот ….. не мога да я оставя за дълго сама в апартамента.

– Защо?

– Ту бутилката с газ ще забрави да изключи или няма да затвори крана. И водата прелива от мивката и залива килимите.

– Нито една нормална жена не би водила такъв живот. тя трябва да се лекува, а не да живее под един покрив с теб, – каза Добромиров.

– Не искам да се разделям с майка ми, – каза Борис, – но в това състояние ….

Изведнъж Борис вдигна бодро глава и тържествено каза:

– Спомням си една мисъл, която често казваше баща ми: „Каквото и да става, винаги бъди истински мъж“.

Добромиров насърчително потупа Борис по рамото.

Пиеща майка или баща гуляйджия, всеки с мъката си и всеки от тях се движи в свой собствен коловоз.

Денят беше мрачен и потискащ. Облаци скриваха слънцето, но бе задушно и горещо.

На Михаил Сираков бяха съобщили, че баща му е в болницата и бере душа. Той хвана влака и сега бързаше да се срещне с баща си, преди да е преминал в отвъдното.

През целия път се молеше:

– Господи помогни ми да го заваря жив, за да си взема довиждане с него. Само той ми остана, нямам друг човек, който да ми е толкова близък на този свят.

Михаил бе замил да проучва нови находища на хиляда километра от дома си и бе оставил баща си на грижите на съседката.

В последно време баща му губеше памет и се държеше неадекватно. Оня любвеобилен старец бе изчезнал и на негово място се бе появил вечно сърдит и недоволен възрастен човек, който капризничеше като малко дете.

Въпреки всичко Михаил обичаше баща си, за него той все още си беше добрият баща, но сега е засегнат от неизлечима болест.

Когато влезе в реанимацията Сираков видя възрастен човек, който бе изпаднал в някакво полусъзнание. От него излизаха разни тръбички.

„Но това не е моят баща, – каза си Михаил и се зарадва, – Баща ми е в къщи. Някой е сбъркал имената и е повикал мен вместо сина му. Колко жалко. Какво мога да направя за този безпомощен старец?“

Михаил отиде при дежурния лекар и го попита:

– Колко му остава?

– Трябваше вече да е мъртъв, навярно е чакал вас, – каза много тихо лекарят. – Добре, че дойдохте.

„Кой знае колко далече е неговия син, – бореше се с мислите си Михаил. –  Този старец с надежда се е държал, за да бъде няколко минути със сина си преди да си отиде“.

И Сираков взе решение. Той се наклони към старецът хвана го внимателно за ръката и нежно каза:

– Татко, аз дойдох.

Умиращият сграбчи ръката на Михаил, очите му се разшириха. На лицето на старецът се появи щастлива усмивка. След това се отпусна и премина в небитието.

Това бе добро място, особена на ски пистите. Петър, млад студент изучаващ философия, често идваше тук и караше ски. Това му доставяше голямо удоволствие, но му се искаше и друго, малко по-различно от спускане по пистите.

Петър често наблюдаваше порещите небето разноцветни парапланери. Именно на това място много добре се движеха въздушните потоци и парапланеристите ги използват много умело, когато бяха във въздуха.

Петър мечтаеше да полети, но се боеше от височината, затова само наблюдаваше полета на другите и им завиждаше.

Веднъж след поредното спускане  Петър едва не се сблъска с доста позната фигура – Марин, който много внимателно сгъваше купола на парапланенра си след проведеният полет.

– Здравей, – поздрави го Петър, – вече си станал професионалист, радвам се за теб.

– Знаеш, че най-напред започнах като любител, но това прерасна в нещо много по-сериозно, – повдигана рамене Марин.

– Аз отдавна  мечтая да летя, – каза въодушевено Петър, – небето отдавна ме привлича. Работата е там, че още като дете се боях от височините и аз използвах всяка минута да тренирам в тази насока. Въпреки това, достъп до парапланер, колкото и да се стараех, нямах.

– Тогава ела и ще летим заедно, но това може да стане утре. Програмата за полети днес съм изпълнил и повече няма да летя.

Очите на Петър искряха:

– Наистина ли ще ме вземеш? …. И аз ще летя?!

– Ела утре в седем часа сутринта, – усмихна се Марин и му подаде ръка. – Извинявай, но сега се оттеглям на почивка. Утре , сутринта ще се видим.

Марин му махна с ръка и потегли с колата си.

Петър тръгна към хотела с приповдигнато настроение:

– Утре ….., – въртеше се Петър широко разперил ръце, – ще летя. Ще се изпълни това, което толкова дълго съм мечтал. Няма да бъда сам, а с опитен летец …. и ще поря облаците.

Вечерта мина весело. С приятелите си Петър се заседя на бара, след което  заспа дълбоко.

Толкова дълбоко заспа, че проспа полета. Събуди се на обяд.

Марин беше изчезнал накъде „зад хоризонта“, а Петър нямаше телефония му номер. Двамата повече не се срещнаха.

Друг такъв случай да лети,  на Петър не се удаде повече. В живота не се прощава небрежността.

Приятелите ѝ казват, че животът на Софи Лорен се заключава в работата и спагетите за вечеря. Тя угощава своите близки така, сякаш им дарява частица от себе си. Софи смята, че никакви награди и почести не могат да се сравнят с чувството за майчинство и разбиране, че имаш семейство, на което си нужен.

Животът и стилът на Софи Лорен са станали пример за успешна жена, която е останала прекрасна майка и актриса.

На снимачната площадка в нейно присъствие се усеща домашна и приятелска атмосфера. Софи играе ролята на майка, всички останали край нея са обградени от нейната грижа и внимание. Всеки става член на нейното семейство.

„Свежите бузи, умело напудрения нос и добре очертаните очи не са най-главното в изкуството, за да бъдеш привлекателна. Красотата зависи от друго – доброта, ум и разбира се въображение, без, което ефектна жена няма да станеш“.

Кой може и иска да постъпва като Софи?!

Тя използва всичките си качества, за да постигне това, в което вярва. Лорен винаги е действала като актриса. За нея брака, семейството и децата са произведения на изкуството.

„Жена уверена в своята красота, ще съумее, в крайна сметка, да убеди в нея всички останали“.

Софи използва умело дрехите си, за да подчертае своите предимства. Избира цветове и стилове, които отразяват нейната вътрешна същност и усилват чертите на характера ѝ. Облеклото ѝ винаги е „работило“ за нейния имидж. На всяка възраст тя умее да изглежда стопроцентова жена.

„Когато приятелите ми напомнят, че вече съм на 60 години, аз самата не мога да повярвам в това. Имам чувството, че съм на 12 години. Навярно съм останала в тази детска възраст и гледам на света с широко отворени очи. На мен ми е все още интересно да живея. Благодарна съм за всеки изминал ден, за възможностите да откривам нещо ново …. Ако успеете да запазите детето във вас, тогава най-доброто в живота ви тепърва предстои…“