Реджеп Мустафа работеше като мюсюлмански мисионер в Индия. Той беше ревностен разпространител на исляма. Владееше няколко езика. Бе начетен и образован. Той бе търпелив и умееше да изслушва другите. Благодарение на тези си качества имаше голям успех сред хората.

Веднъж срещна млад неутвърден християнин, когото убеди да приеме исляма. Младежът донесе Библията си, за да я изгорят, но Реджеп не я унищожи веднага. Той пожела да се порови малко в нея.

За тази Книга какво ли не бе чувал, дори че и за Мохамед пише вътре. Когато започна да я чете интереса му се разпали към нея.

За да не разбере жена му с какво се е захванал, той се затваряше в стаичката си и там прелистваше страница след страница, а след това грижливо скриваше Библията от своята съпруга.

Колкото повече четеше, толкова повече се разпалваше жаждата му за истината. Това, което прочете в тази необикновенна Книга силно го разтърси. Отвориха очите му.

– До сега не съм и предполагал, че толкова време съм лъгал не само себе си, но и хората, – каза си Реджеп.- Не в Корана, а в Библията е написана истината. Исус е истинският Бог. На Него искам да се покланям и за Него искам да привличам души за спасение.

Копнежът на ислямският мисионер бе да стане християнин. Младият ратник на Мохамед бе победен от истината и сърцето му закопня да се срещне с други християни.

Но преди това той реши да сподели със съпругата си това, което е станало с него.

– Искам да ти съобщя нещо много важно, – каза той на жена си. – Аз се промених. Станах християнин. Ще ме напуснеш ли за това?

Тя го прегърна и си призна:

– Мили съпруже, когато отсъстваше, аз отивах в твоята стая, вземах книгата, която толкова старателно бе скрил и четях. Това, което узнавах от нея, като че ли ме събуди от дълбок сън и аз станах християнка.

За младото семейство започна нов живот под закрилата на Бога.

Каква радост! Пълна и окончателна победа.

Три жени на възраст от 72 до 88 годишна възраст, са били лекувани през лятото на 2015 г. в клиника във Флорида.

На всяка жена внесли клетки, получени при коремна липосукция. Работниците на клиниката обработили тъканта, за да изолират „предполагаемите стволови клетки“. Смесили ги с тромбоцитна плазма, взета от кръвта на пациента, разклатили я, разтърсили я и я въвели в двете очи.

Последствията били ужасни: отлепване на ретината, загуба на зрение и кръвоизлив. Ако преди пациентките не можели да чете текстове, написани с дребен шрифт, след края на лечението, те не различавали движения и даже не виждали светлина.

Имената на пострадалите жени не се съобщават, но други пациентки Елизабет Нобл и Пеци Бейд съдили клиниката за лечението със стволови клетки през 2015 г.
И двата иска са удовлетворени и на жените са изплатени парични обезщетения.

През Първата световна война много млади хора заминаха на фронта. Методи бе един от тях. Едва бе набол мъх по лицето му, а вече носеше пушка.

Един ден той бе изненадан от избухнал край него снаряд, който буквално го зарови. Намериха го в окаяно състояние. Бе откаран веднага в болницата.

Раздробените му ръце и крака бяха ампутирани. Бе останал сляп и глух.

Дойде майка му в болницата да го види. Тя бе силно разтърсена, когато водя сина си. Той представляваше куп безпомощна маса.

– Как да му се обадя? – плахо прошепна майката.

Любовта е много изобретателна. И тя го целуна няколко пъти. Нещастният младеж се обърна и попита:

– Мамо, ти ли си? Ако си ти целуни ме още веднъж.

С насълзени очи, без да издава глас, тя го целуна няколко пъти.

– Мамо, това си ти, – простена Методи. – Убий ме , мамо! Ти си ми дала живот, ти имаш право да ми го отнемеш. Убий ме, защо да живея?!

А майката продължи да го целува.

Тогава Методи каза:

– Мамо, още ли ме обича’? Нима не ме презираш? Виж, аз съм само един труп. Безжизнен човек, от който няма полза.

Майката продължи да целува и гали сина си, въпреки болката и напиращите горчиви сълзи.

Методи въздъхна дълбоко:

– Мамо, аз съм готов да живея, защото ти ме обичаш……

Защо живеем на тази земя? Защото знаем, че някой ни обича и можем да бъдем полезни. Живот без любов не е живот. Каквото е водата за пресъхналата земя, това е любовта за душата на човека.

Вечният живот е познаване на вечната любов.

Идва лекар след обаждане. Всичко е както обикновено. Поканиха го в стаята при болния.

Лекарят реши да седне на стола, за да извади стетоскопа за измерване на налягането…..

И в този момент, от стола из под доктора, излетя като куршум котарак. Той изпълзя по килима на стената, скочи на телевизора и бързо изчезна под леглото.

Болният даже подскочи от кревата. Всички обитатели на апартамента впериха шокирани очи в доктора.

Докторът смутено каза:

– Извинете, аз просто не го забелязах.

Стопанката на апартамента се засмя:

– Ние мислехме, че нашият котарак изобщо не може да ходи. Вече трета година го носим до тоалетната на ръце….

Дали рибата-жаба е мила като котенце? Някои ще кажат „да“, но само уродливо мила.

Какво кара хората да възприемат странните и плашещи създания за симпатични? Защо ние гледаме с умиление скачащ паяк или мадагаскарска ръконожка?

Котенца, кученца и зайчета, които имат големи очи, големи глави и меки тела, свойствени за децата, предизвикват при възрастни инстинкт за защита и запазване.

Австрийската етолог Конрад Лоренц описва това поведение като „бебе-схема“.

Животно може да изглежда неприятно в началото, но след това наблюдателят все пак го намира за интересно, за това иска да отиде и да го види.

Феноменът мило уродство напомня на естетиката на филмите на ужасите и други жанрове на поп културата, където колкото е „по-лошо, толкова по-добре“.

Хората, когато видят ексцентрично създание, могат да изпитат чувство, което активира не грижовни инстинкти, а по-скоро емоции на радост и лекомислие. „Накратко казано, това е нелепо“.