Далу е бил голям художник… Той би създал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми обществено признание…Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично първенство, за чието придобиване той използува цялото си умение.
Това е една справедлива оценка съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника, не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята, че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“
Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“. Това му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника. Той бил се свил зад жена си и дъщеря си сред тълпата.
Президентът на републиката протегнал ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморил: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“
Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“
Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да прави най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, които ограбвали времето и таланта му за парче хляб.
И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.

Социалното и културно обкръжение може да помогне за формирането в учащия на желания за знания, в замяна на съревнованието и показността.
Смята се, че човек търси нови знания по две причини. Те или го интересуват, или той иска да се открои от останалите. Има учащи се, които се стремят да разберат дълбочината на предмета, но има и такива, които учат заради оценката или по добра диплома.
Първите са по-продуктивни, защото не се разстройват лесно от провалите и не се страхуват от предизвикателствата. Като цяло са склони да увеличат собствените си умения. Вторите се стремят на първо място да се отделят на фона на общата маса. В замяна получават стабилна депресия и обсебваща тревожност. Те зависят много от другите. Страхуват се да изглеждат глупави и несъобразителни, затова често хитруват. Явно от това страда процеса на обучението.
Психолозите и педагозите постоянно търсят начини, за да се формира желание за трайни знания, а не учащите да се съревновават помежду си. Известно е, че ценностната ориентация зависи от обкръжението.
Изследователи от Станфордския университет се опитали да разберат колко голямо в такива случаи е влиянието на околната среда и дали може по някакъв начин да се коригира. За това те три пъти задали въпроси на ученици от горните класове за техните ценности.
Първите въпроси били зададени преди лятната ваканция, вторите – след летни обзорни програми, през които на подрастващите се обяснявала необходимостта от желание за добиване знания, а третия път – няколко месеца след като учениците се върнали в училище. Участниците в експеримента трябвало да се съгласят или отхвърлят такива изказвания като: „За мен е важно да науча повече за най-новите научни теории“ или „Бих искал да демонстрирам своята осведоменост за това какво се случва в съвременната наука“.
Както  се очаквало, в навечерието на лятната ваканция царяла изключително съревнователна атмосфера. Всеки искал да докаже нещо на другите. През лятото по време на образователните програми, ценностите се променили. Но интересното е, че шест месеца след връщането си в училище, учениците не се съревновавали по между си , както преди, а се ориентирали към трайно усвояване на знанията, както били обучаване през летните курсове.
Вероятно това е един от начините учениците да учат заради самите знания, а не заради оценките. Но това зависи изключително от педагозите, които трябва да докажат на учениците предимството на знанията пред конкуренцията и себеизтъкването.

Учени от Парижкия университет са публикували шокиращо изявление. Според тях цигулките на великите майстори от „златния кремонски век“ Страдивари, Гуарнери и Амати, не са толкова добри, колкото е прието да се мисли за тях. До този извод са достигнали чрез експеримент, при който са се оценявали качествата на различни цигулки на „сляпо“.

Били извикани дванадесет опитни цигулари. Предложили им да оценят звучението на различни цигулки. Сред тях имало няколко модерни инструменти с високо качество, както и някои от шедьоврите на Страдивари и Гуарнери.

При „двойното  сляпо“ прослушване било характерно, че експериментаторите и експертите не са знаели коя точно цигулка е изпълнявала откъса от дадено музикално произведение, т.е. те не виждали самите цигулки.

В резултат на това най-висока оценка е получила съвременна цигулка, а най-ниската цигулка на Страдивари. Повечето от експертите не можели да определят възрастта на слушаните инструменти.

Според експериментаторите, завишената музикална ценност на знаменитите старинни цигулки се обяснява с неосъзнато преклонение пред историческата и парична стойност на тези инструменти.

Както всички противоречащи на „здравия смисъл“ заявления, този извод бил възприет от научния свят противоречиво. Имало такива, които са аплодирали експериментите, но на тях са се противопоставили редица скептици.

Джозеф Навигари е станал известен през последните години с това, че е открил секрета за направата на цигулките на Страдивари. Той изследвал около сто негови цигулки. Навигари твърди, че качеството им варира от ненадминати до много лоши, но това зависи и от качеството на реставрация на цигулките. Той предполага, че сравнението между съвременните и старинните цигулки не е станало с най-добрите цигулки на тези майстори.

Легендарната репутация на майсторите Страдивари и Гуарнери е валидна само за двадесет процента от цигулките направени от тях. Следователно изводите подлежат на съмнение.