Вера бе стажантка в болницата. На рецепцията тя се запозна с Георгиев. Той беше професор по ботаника, живееше в един от хубавите квартали на столицата. Щастлив бе в брака си и имаше три деца.

Когато Георгиев се запозна с Вера бе на 72 години. Той умираше бавно и постепенно от рак на белия дроб.

Беше му приложена химиотерапия под авторитетното наблюдение на известен онколог.

Една нощ Георгиев попадна в реанимацията, защото през деня бе имал проблеми с дишането. Той трудно се движеше в отделението и просто бе припаднал.

Преди Вера да отиде при него, тя погледна тестовете му и рентгеновите снимки на белите му дробове. Забеляза, че той има двустранен ексудативен плеврит, последствие от рака на белите дробове. Това беше много лошо.

Вера влезе в стаята и видя измъчен и изтощен мъж. Тя го попита стандартно:

– Как се чувствате?

От отговора, който последва тя разбра, че той е славен човек. Побъбриха си малко за незначителни неща, след което Вера му каза:

– Течността в дробовете ви е от рака. Ние можем да я изтеглим чрез специални игли, но облекчението след тази процедура няма да продължи дълго. За съжаление ракът ви прогресира.

Когато разговаряше с него Вера се чувстваше странно леко. След като му съобщи диагнозата, тя реши преди да отиде при следващия пациент, да го попита:

– Вие разбирате ли тази диагноза и какви са прогнозите?

Той се усмихна и каза:

– Четох в Интернет, че при такава диагноза ми остава да живея няколко месеца, но онкологът настоя да продължа химиотерапията.

– А вие самият какво искате? – попита Вера.

Георгиев се умълча за няколко секунди. След това вдигна очи и погледна Вера. Тя видя как по лицето му се стичат сълзи.

– Аз изживях един прекрасен живот. Имам прекрасно семейство. Моите близки ме обичат и аз бих искал да бъда с тях в къщи – и той заплака, като хвана Вера за ръката. – Никой до сега, нито един път не ме е попитал какво искам. Моля ви, мога ли да си отида в къщи? Всичко, което искам е да си бъда у дома.

Вера беше шокирана. Провеждаха лечение, изпробваме един или друг метод, но никой не  бе попитал болния, какво той иска.

Георгиев съвсем не искаше да бъде в реанимацията, не желаеше тръбата в гърлото си, нито катетъра. Той знаеше, че болестта е неизлечима. И искаше да умре спокойно.

Вера успя да го изпрати в дома му, където му оказваха палиативни грижи.

Той почина две седмици по-късно, заобиколен от любимите си хора.

Вера бе доволна, че го е попитала какво точно иска. Така се стигна до вариант, който беше най-добър за останалите дни от живота му.

Когато Вера чу, че Георгиев е починал, тя почувства облекчение, че е могла да го избави от страданието му.

Станцията Есперанса е една от 13-те изследователски бази на Аржентина в Антарктика.

Самите аржентинци я смятат за най-южния „град“, въпреки че самото селище прилича повече на село.

Освен храма към изследователската база има постоянно действащо училище с учители, музей, бар и болница, с отделение за родилки.

Близо до църквата се намира казино, което служи и като читалище.

Бяха на главния вход. Пристигнаха две линейки със включена сирена. Една жена качваше момче в инвалидна количка.

– Не знам как издържаш, – каза Живко, като погледна измореното лице на Йовка, – Работата ти никак не е весела.

– Напротив, – усмихна му се топло Йовка. – Вярно е, че има много болка и мъка, но има и хубави моменти. В спешното хората идват уплашени имат силни болки, а си тръгват усмихнати и радостни. Само като ги погледнеш, веднага разбираш, че вече се чувстват много по-добре. Мисля, че моментите на радост, са повече от тъжните.

– А какви са ти плановете за в бъдеще, не вярвам да останеш още дълго в спешното? – попита Живко.

– Бих искала да посрещам появата на нов живот, – тихо отбеляза Йовка.

– Имаш предвид родилното отделение? – засмя се Живко.

Той я бе чул да споменава нещо подобно в разговор с приятели, за това се досети бързо и разбра какво имаше впредвид Йовка.

– Спомняш ли си доктор Манолов, скоро ви запознах, когато бе дошъл да ме видиш? – каза Йовка.

– Да,  – каза възторжено каза Живко, – той е истински герой на нашето време. Преди два дена го видях на кръстовището, където една кола бе блъснала една жена. Държеше се сигурно и даваше спокойно нарежданията си. Хората го слушаха и правеха всичко възможно да облекчат положението на жената.

– А, да, – махна с ръка Йовка, – бяха писали по въпроса във местния вестник.

– Ти каза, че е акушер-гинеколог, до колкото си спомням? – попита Живко.

Йовка само кимна с глава.

– И ти искаш да работиш при него?

– Да вече говорих с него – каза Йовка, – той няма нищо против, имало две свободни места в отделението.

– Изглежда няма навалица за тази професия, – засмя се Живко.

– Не се смей! Това са много сериозни неща, – скастри го Йовка.

– Нямам нищо против професията, – опита се да се защити Живко. – Даже се радвам, че си се насочила натам. След време може би ще станеш най-добра в тази сфера. Гордея се с теб.

Йовка се изчерви и наведе глава, а Живко я прегърна.

На Донка Милчева много ѝ допадаше спешното отделение. Нямаше престава защо е така, но след родилното, то бе любимото ѝ отделение.

Тук бе различно всеки ден. Непрекъснато  се случваше нещо. От време на време Донка се сблъскваше с ужасни случаи като жертви на тежки катастрофи, инфаркти, травмиращи инциденти, изгаряния, токови удари, но през повечето време работата бе рутинна.

Дейността ѝ в спешното отделение я сближаваше с колегите. Споделяха си много неща. Понякога бяха под огромно напрежение, но тук е много по-различен светът от този навън. В отделението се създаваха трайни и здрави приятелства.

Най-важното нещо за Донка бе:

– Да помагам на хората да се почувствуват по-добре, да допринасям за доброто им състояние, – както веднъж бе заявила, когато я попитаха: „Какво правиш тук?“.

Нали именно за това бе записала медицина.

Спешното отделение ѝ носеше голямо удовлетворение. Не искаше да се премести в дерматологията, където ѝ предлагаха.

Беше заявила на шефа си:

– След завършването на практиката, искам да остана тук в спешното.

– Да, но тук няма да изкараш много пари, – беше ѝ казал той.

– Парите не са най-важното нещо в живота, – каза му решително Донка.

– Кажи го на жена ми, – засмя се той и тръгна към следващата стая.

Тя не знаеше кога шефа ѝ ще се усмихне или намръщи, но пък много я подкрепяше, хвалеше добрата ѝ работа, но не се колебаеше да ѝ направи забележки, ако сгрешеше.

Когато обърка сиптомите на исхемичната болест на сърцето, той я успокои и ѝ каза:

– И аз като по-млад допуснах същата грешка.

Веднъж, когато я откри разплакана в стаята за почивка, я потупа по рамото и каза:

– Не забравяй, че всички правят грешки, само че лекарите покриват своите. Избърши очите си и да вървим да видим как е жената, защото след малко трябва да поговорим и с противния ѝ съпруг.

Ако не останеше тук, щеше да се насочи към гинекологията, тази специалност я привличаше много отдавна.

В терапевтичното отделение лежеше жена на 32 години. Алкохоличка, наркоманка и със всички възможни заболявания: хепатит С, цироза, чернодробна енцефалопатия……
Елена дежуреше в отделението. Духаше топъл пролетен вятър и нищо не предвещаваше беда. Пациенти бяха прегледани, вечерта приближаваше края си, в отделението бе настъпила тишина.
Изведнъж със силен ритник се отвори врата на дежурната стаята и влязоха няколко полицаи със автомати. Елена застина, изпадна в шок. След като се посъвзе тя попита:
– Какво се е случило?
Отговорът им я порази:
– При нас постъпи оплакване, че при вас в отделението стрелят, бият хората, а жените изнасилват.
– А, кой ви каза това? – изненадано попита Елена.
– Накаква жена с фамилия Н…..
И изведнъж Елена разбра, кой и защо ги е повикал. Новопостъпилата е получила „весели“ халюцинации. Полицаите имаха чувство за хумор и когато Елена им обясни ситуацията, те се усмихнаха и си отидоха.
Лекарите от отделението се събраха на съвет, а след това разговаряха с пациентката.
През ноща всички в отделението слушаха как тя крещи на невидимия си син, бие го, наказва го, дърпа му ушите и т.н.
Изглежда в такова отделение е доста „весело“!