Колко често чуваме: „Светът е станал толкова жесток. Защо трябва да правим добро, щом и благодаря няма да ни кажат? А на мен кой ще ми помогне? Нека помагат богатите …. Както и да е, цялата помощ се разпределя по нечии джоове …“
В същото време виждаме и четем за хора, безкористно помагащи на деца, бежанци, животни и всички наоколо.
Каква позиция да избера?
Как да постъпя?
Как да проявя своята потребност да споделя частица топлина, грижа и други ресурси, без да се сблъскам с мошеници и да не стана глупачка?
Как да направя правилното нещо, когато сърцето се разкъсва от жалост и състрадание, а умът казва: „Ти нямаш особени възможности, за да помогнеш“?
Вероятно имате чиста душа и горящо открито сърце. Не можете равнодушно да премините край някого, който страда или е отчаян.
Вие сте в този свят не само, за да искарвате пари, не само да взимате, но и да давате. Споделете топлината и светлината с тези, на които не им достигат.
Отдайте частица доброта, любов и топлина. Нека малкият свят около нас да бъде стоплен от отзивчивостатта ни и той ще ни се усмихне в отговор.

Попитали един мъдрец:
– Кое е по-важно, да обичаш или да бъдеш обичан?
Мъдреца отговорил:
– Кое по-важно за една птица дясното или лявото крило?
Ако бъдеш обичан, ти ще усещаш подкрепа във всяко свое начинание и няма да ти е трудно да успееш или да победиш във всяка битка в живота си.
Сега се поставете на мястото на този, който обича, но не получава отговор на чувствата си. Той ще се радва на успехите на другия, но ще му бъде тъжно, че не го обичат. Полетът на такъв човек ще бъде свършен, преди още да е започнал, защото той е като птица с пречупено крило.
Помислете си за двама, който взаимно се обичат, какво биха могли да направят? Невъзможното.
Ако обичаме Бога, така както Той ни обича, ще го следваме и ще бъдем свидетели на множество чудеса в живота си.

Веднъж малката Люси доде при майка си и я попита:
– Мамо, аз от къде съм?
Майката леко се смути, но все пак реши, че след като детето иска да знае, то сега е най-подходящото време да каже на дъщеря си.
Тя сложи малката си дъщеря на колените си и започна да ѝ разказва:
– Ние се срещнахме с баща ти и се обикнахме. Оженихме се. И като проявление на любовта ни един към друг в мен се зачена живот, който започнал да се развива и да расте. Накрая ти се роди, а сега седиш на колените ми.
Детето слушаше с широко отворени очи. Когато майката свърши своя разказ момиченцето коментира възторжено:
– Еха, каква история! Това е нищо в сравнение с краткия отговор на чичо Петър! Когато го попитах от къде е, той просто ми каза, че е от Сливен.

За Ерик Лидъл, мисионер и известния спортист-бегач, на който е посветен филма „Огнените колесници“, някой е казал:
– Той проявява безкрайно смирение в победата и безкрайна щедрост в поражението.
Това е една от най-добрите дефиниции за кротост. Ерик Лидъл се е  стремял да използване колкото се може повече възможностите, дадени му от Бога. Но неговата кротост, благост и доброта предразполагали дори и тези, които той побеждавал в състезанията.
Кротостта е немислима без самоотвержеността. Това понятие има две значения, отрицателно и положително. В първия случай то означава отричане и отхвърляне, а във второто – дар.
Тези, които са се посветили да върши волята на Бога, не държат толкова за живота си. Те са научили тайната на себеотрицанието. Предали са живота и волята си на Христос. И в отговор, той им дава живот, който е много по-богат и по-пълноценен, отколкото те някога са могли да си представят.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.