Основното призвание на мъжът е бащинството. Семейството за детето са майката и бащата. Те са му еднакво нужни и двамата.
Мисля, че една от характерните черти на мъжкия характер е отговорността, за любимата жена, за децата, за своя дом…., за всички тези, който разчитат и се надяват на него. Отговорността е най-пълният израз на бащинство.
Негативният образ на бащата или безотговорността му пораждат чудовищни войни. Казваме, че Бог ни обича като баща, а децата виждат баща, който не ги обича и не иска да знае изобщо за тях. Няма да задълбавам в тази язва от живота, но мисля, че отношенията между баща и деца са дълбоко вкоренени в нашата човешка природа. Когато детето не познава баща си, то тъгува и много иска той да бъде до него. Деца растящи без баща не възприемат такова положение като нещо естествено.
Отношението между Бог и човек е един вид първообраз на връзката между баща и деца. Ако такова взаимоотношение липсва в човешкия живот, то може да се възстанови ако се погледне към евангелския първообраз.
Главната черта на майчинската любов е стремеж да укрие детето си от всички трудности и опасности на света. Логиката на бащината любов е друга, да защити детето от несгодите, които детето още не може да преодолее самостоятелно и да го научи да се бори с тези, които са по силите му. Не случайно съществува израз „да се скрие зад полата на майка си“, но няма фраза като „да се скрия зад татковите панталони“.
Това е така, защото бащата от една страна защитава и пази, но от друга ти помага да бъдеш силен в труден момент.
Когато се близо до децата започваш да разбираш, че всяка твоя постъпка, всяко изказано изречение, всичко, което вършиш пред очите им е образец на поведение, а това определя и по нататък живота им.
За това, мъже, бъдете истински земни „авва“ за децата си.

Ражда се дете, най-голямото чудо, което става в едно семейство. Това не е само радост, но и голяма отговорност и желание да защитиш малкото същество. Но нашето желание е толкова голямо, че ние не забелязваме детето, неговите желания и чувства, неговите потребности за опознаване на околния свят. Стараем се да го вкараме в своите рамки на разбиране относно правилата на поведение. Искаме то да живее така, че на нас да ни е удобно! Но….
Ани бе много живо дете. Тя не можеше да стои на едно място и непрекъснато безпокоеше майка си. Веднъж майка ѝ не издържа и каза на своята умна и съобразителна дъщеря:
– Виж, Ани, колко съм изморена вечерно време. Трябва да се измисли нещо, за да не ме уморяваш толкова много.
– Да, мамо, ще направя всичко, което желаеш, – каза детето.
– Сега ще те изкъпя, а след това ще отидеш в своята стая, тихичко ще поседиш в нея около пет минути и ще се помолиш на Бога, да те направи добро момиче.
– Добре, така ще направя!
Ани отиде в своята стая, върна се след пет минути и каза:
– Мамо, аз се помолих. Не искам да се преуморяваш, за това се молих доста усърдно.
Но на следващия ден нищо не се измени. Майката укори Анито:
– Дъще, мислех, че си се молила?
– Мамо, аз толкова горещо се молих! Но ако Бог не ме е направил по-добра означава, че Той не може нищо да направи с мен или аз му харесвам такава каквато съм.
Колко е трудно да възприемаме децата такива каквито са….

Съчетаването на служене на пълно работно време в църквата с бизнес е възможно, но е много трудно. Не трябва само, служителят в църквата да се увлича в печеленето на пари.
Съчетанието на бизнес и служение е много трудно. Рано или късно трябва да се направи избор в полза на Божието призвание. Може да се делегират задълженията и отговорностите в дейността на верни хора.
Когато служителят има много потребности трябва да съчетава работата със служението. Това съвсем не е срамно. Но главното е един служител да не се увлича в печеленето на много пари, защото те са средство, а не самоцел.
Дано Бог помогне да се подържа баланс при вземане на правилните решения, така че служителят да се грижи за семейството си и да не изоставя работата в църквата.
Ако се вгледаме в опита на нашите бащи, по-голямата част от тях са работили в предприятия и са се грижили за църквите. Днес, ние често се сблъскват със ситуация, в която църквата се грижи за пастирите си. Нека Бог даде мъдрост, как правилно всеки да построи живота си.

Кризата  е за поука, че държавата ни мами. Това се разбира от само себе си. Тези години са години на осъзнаване. Време, когато човек разбира, че има не само закони, но и етика, че и в най-тежката ситуация част от хората си остават хора, а такива не са малко.
Животът не е игра, не е шах. Има хората, за които отговаряш, за техните семейства, пенсиите им…. Всяка грешка, всяко «не помислих» може да коства страдания и мъка на някого.
Отговорността притиска. Ако хората ругаят, плюят или викат…., от това не винаги им става по-леко. Има го и това, но повечето просто страдат и се надяват. Някои от тях, въпреки всичко, успяват да прощават, ако ги излъжат, както са ги лъгали всички и винаги.

Обикновено ние определяме виновния, успокояваме се и продължаваме да стоим необременени. Властите провеждат разследване, устройват публично наказание, а след това продължават да си живеят както до сега, след това се оплакват, че нямат подходящи хора за това или онова.
Резултата от реакцията на дадено събитие се превръща в лош спектакъл, където актьорите предварително знаят ролите си. Режисьорът постоянно е недоволен от артистите, а зрителите така са привикнали със ставащото на сцената, че просто спят и от време на време се се събуждат от силните писъци „наводнение“, „катастрофа“.
Пробудилите се зрители реагират по предсказуем начин и отново заспиват, с изключение на тези, в чийто семейства е дошла печалта. За да завърши спектакъла е нужно да си спомним, че хората не са само тези, които „живеят“ в телевизията, а ние.
Когато обещаем или се молим за някого, това не означава, че така искаме да се отървем от него по-бързо, а желание да застанем в центъра на ситуацията, да поемен отговорност и да позволим на Бог да действа чрез нас.
Нужно е да слезем от прекрасния си хълм и да се насочим към центъра на бурята, да запазим спокойствие, да грабнем меча и да отидем да воюваме срещу дракона.