Бащата потупа сина си Костадин по рамото и добави:

– Емоциите ти са истински, но едва ли разкриват цялата истина. Гняв, ревност или страх могат да се надигнат бързо, но само защото ги чувстваш, не означава, че трябва да действаш бързо.

– Какво да правя? Да ги игнорирам ли? – попита Костадин.

– Не, – махна с ръка бащата, – води ги с мъдрост.

Костадин си призна:

– Колкото по-бързо съм реагирал на остри емоции, толкова повече съм съжалявал. В момента може да ми изглежда правилно, но по-късно се е налагало да се извинявам за думите си или действията си.

– Лесно е да реагираш остро на момента, – усмихна се бащата, – но има сила в сдържаността. Най-силният човек не е най-шумният в стаята, а само този, който има силата да реагира с търпение и самоконтрол. На всяка емоция можеш да се поддадеш или да пожелаеш да промениш характера си.

– Лесно е да се каже, – въздъхна тежко Костадин.

– В такива случаи по-добре забави темпото, – посъветва го баща му. – Запитай се: „Какво наистина се случва в мен?“ Така каниш мъдростта в ситуацията. Изборът да укротиш емоциите показва зрялост. Това не е слабост, а белег на растеж.

Всеки от нас не е затворник на чувствата си. Ние имаме способност и отговорност да ги ръководим.

Забавете темпото! Оставете благодатта да ви води, а не импулсът.

Пепо уж се водеше за християни, ходеше на църква, но искаше да си живее, както си желае.

– Не искам отговорност или корекция от други християни, – заявяваше твърдо той.

Ако някой се опиташе да го критикува, Пепо вадеше Библията и четеше на глас:

– Не съдете.

Усмивката на критикуващия застиваше.

Това бе сигурен начин Пепо да избегне каквато и де е убеденост за моралните си провали.

– Сега мога да правя всичко, което искам, – с гордост заявяваше Пепо – Така никога не се чувствам виновен.

Някои негови приятели се постараха да му кажат да не продължава да прави така, но ….

Пепо се усмихваше:

– Ударих ги със думите от Библията:“Не съдете“. За кои се мислят те, та да ме конфронтират с моите греховни избори. Какво казва Библията в случая. Както и да е. Сега мога да правя, каквото си искам.

Така че ако търсите начин да се измъкнете от осъдителното си поведение, вземете пример от Пепо.

Това, което желае плътта ви ще мине без никаква вина или любеща корекция.

По този начин няма да се налага да променяте себе си.

Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.

Тони се окайваше:

– Голям лицемер съм, когато става въпрос за молитва с жена ми. Уча и предизвиквам другите мъже ежедневно да се молят със съпругите си, но …. Минат ли няколко месеца, извинявам се на жена си, че не сме застанали заедно пред Господа. Защо се случва така?

Захари бе по-възрастен от него и на години, и като християнин. Той потупа Тони по рамото и му отговори следното:

– Ако решиш да се молиш с жена си, врагът забелязва веднага. Той ще направи всичко, за да ви спре. Сутрин ще се разсееш, а вечер изтощението и напрежението от деня могат да те повалят.

– Но защо? – отчаяно попита Тони.

– Защото няма нищо по-опасно за врага от съпруг и съпруга, които се молят заедно. Молещата се двойка става трудна за разделяне и силна в Духа. За това дръж я за ръката и изричай думи на глас. Дори да ти се струва, че си тромав и натрапчив, изказвай молитвите си пред Отца със съпругата си, ако наистина искаш бракът ти да процъфти.

– А кога е най-добре да се молим?

– Не ти давам формула или перфектно време от деня, – поклати глава Захари. – Това двамата трябва да го решите. Но ето какво ще кажа още, ти трябва да водиш. Като духовен водач във вашия дом, тази отговорност е твоя, а не нейна.

– Когато този навик ни се изплъзне, обвинявах жена си, – призна си Тони, – но после осъзнавах колко нелепо е това.

– Бог те е избрал да водиш, – насърчи го Захари. – Не защото си съвършен, а защото си Негов. Няма по-добър начин от това редовно да се обръщаш към Него в молитва до съпругата си със смирение, доверие и благодарност.

Станко се усмихна и презрително заяви:

– Някой си мислят, че като ходят на църква, това ще ги доведе близо до Бога.

– Там всеки се среща с Господа, – възпротиви се Пламен.

Станко изгледа приятеля си и добави:

– Най-лесно сърцето се закоравява в църквата.

– Като те слуша човек, ще си помисли, че изобщо не си християнин, – изненадан възкликна Пламен.

– Слушай, – започна твърдо Станко, – слънцето разтопява восъка, но втвърдява глината. Така е и с Божието Слово. На едни влияе, други променя, а трети закоравява, защото нямат намерение да му повярват.

– Какво искаш да кажеш, че непрекъснатото излагане на Словото прави зло, а не добро? Нима не трябва да се ходи на църква? – Пламен повдигна рамене в недоумение.

– Да, – заяви категорично Станко, – особено ако няма намерение да прилага в живота си това, което чува. Можем да сме свидетели на чудеса и да слушаме Истината, но ако не ги приемаме, сърцата ни могат да се закоравяват.

Пламен се замисли сериозно:

– Може би имаш право. Юда ходеше и говореше с Исус три години и половина. Слушаше го как проповядва. Видя възкресението на Лазар, слепи мъже да проглеждат, глухи да прочуват и въпреки всичко предаде Исус.

– Най- накрая ме разбра, – поклати глава Станко. – Предузнанието на Бога не променя отговорността на човека. За това не спирай да ходиш на църква, а отивай там с желанието да опознаеш Господа.