Беше хладен, но свеж ноември. Дарина стоеше в общежитието. Бе тиха,тъжна и развълнувана.

Готова, но не съвсем. Тя бе на ръба на сълзите, възможностите и страха.

Дарина бе решила това седмица по-рано, но не бе си го признала.

Момчето, с което се срещаше от две години, не бе много добро.

Връзката им в началото бе сладка, но вече се бе вкиснала.

Дарина се прибра в къщи, за да се освободи от нещата.

За да е сигурна, че се е освободила, свали всички снимките с него от стената, но не всичко можеше да игнорира в сърцето си.

Това не променяше факта. Освобождаването е стъпка на вяра и смелост, когато стъпваш в неизвестното, оставяйки това, което бе до болка познато.

Мнозина си мислеха:

– Тя е луда да остави това момче.

Но Дарина бе благодарна:

– Можах да погледна всички в очите, да се сбогувам с техните мнения и очаквания за мен.

Този истинския, за когото се ожени по-късно, дойде след освобождението.

Бог използва болката за промяна, растеж за зрялост, трудните неща за по-велики.

В един сезон дърво може да изглежда празно и безплодно, но това просто прави място за нови цветове.

Лошо ли бе времето или хубаво, нямаше значение. Младежите не преставаха да се събират и да обсъждат това, което ги вълнуваше.

Този път Миладин започна дискусията:

– В всяка старана има посолства на чужди държави. Правилата на съответния народ се прилагат в границите на посолството. То е убежище за сънародниците му.

Михаил се почеса по главата и добави:

– Като си помисля, виждам, че по подобен начин Бог е определил църквата като убежище. Тя трябва да е като едно райско кътче тук на земята.

– Е, да, – съгласи се Здравко, – тя е като предварителен преглед на Божието царство.

Крум подскочи:

– Тя е подобно на филмовите премиери, които привличат хората към предстоящия филм.

– Съгласен съм, – подчерта Михаил, – че църквата трябва да привлича хората към алтернативен начин на живот, който е отблясък на Божието царство.

– Вярно е, – плесна с ръце Димо. – В света може да има война, но в църквата трябва да има мир. Бедността, църквата е необходимо да замени с доброволно споделяне и даване, а расизмът с освобождение, справедливост и единство.

– Не всичко в църквата е идеално, – отбеляза Виктор, – за това често я критикуваме.

Димо поклати глава:

– Едно е да оценяваме честно църквата, но съвсем друго е да не я одобряваме. Нека внимаваме какво говорим и как се отнасяме към нея.

– Исус обича църквата, умря за нея и ще се върне да я вземе, – заяви Михаил. – Вместо да критикуваме, нека горещо се молим за Божията невяста.

Всички се съгласиха с това.

Денчо бе закъсал с финансите. Той знаеше, че ако даде определен процент на Бога, всичко ще се оправи.

И един ден Денчо обеща:

– От заплатата си за първата седмица ще дам един долар.

След време дохода му се увеличи и той трябваше да даде сто долара, а после петстотин.

В началото, когато даряваше сърцето му бе преизпълнено с радост, но с течение на времето не му се искаше да дава тогава огромна сума от парите си.

На свой приятел Денчо обясни:

– Виж, когато давах обещанието си то бе само за един долар, но сега трябва да давам петстотин. Прекалено много ми се вижда. Мога ли да го отменя?

Неговият приятел каза:

– Страхувам се, че не можеш да получиш освобождаване от обещанието, но има нещо, което можем да направим. Можем да коленичим и да помолим Бог да намали доходите ти, така че да можеш да си позволиш да дадеш отново долар.

Бог заслужава най-доброто. Ако те е благословил, попитай го как можеш с това благословение да благословиш и другите.

Митко седеше в стаята си и размишляваше.

При него влезе баща му и го попита:

– Какво те измъчва толкова?

Момчето въздъхна и попита:

– Каква е разликата между гняв, враждебност и агресия?

– Когато човек е ядосан на някого, той изпитва моментно чувство на недоволство към него, – започна да обяснява бащата. – В идеалния случай гневът го предупреждава за проблем. До тук всичко е в границите.

Митко сбърчи вежди, но нищо не каза, а баща му продължи:

– Враждебността е неразрешен гняв, който се превръща в желание за нараняване, наказание или отмъщение, а агресията е враждебност, прераснала в действие. За това трябва да се справиш с гнева си преди да прерасне до враждебност или агресия.

– Това означава, че вкорененият гняв е ферментирал във враждебност и е прелял в агресия, – започна да разсъждава на глас Митко.

– Така е, – съгласи се бащата. – Освен това експлозивния гняв е безсилен да повлияе на промяната във взаимоотношенията. Той може да осигури временно освобождение на измъчените емоции, но това не оправя нещата спрямо другия.

– Какво да правя ако някой ме дразни? – Митко погледна безпомощно баща си.

– Прояви самоконтрол или се отстрани веднага от този човек, – посъветва го бащата. – Враждебността и агресията само усложняват проблемите!

– Трудно ще се въздържа, по-добре да се отдръпна, – констатира Митко.

Бащата разроши косите на сина си и добави:

– Гневът те прави по-малък, а прошката ти помага да израснеш и да се промениш.

Ани изпитваше силна болка, не физическа, а по-скоро емоционална.

Тя непрекъснато си мислеше как са я наранили и отхвърлили. Анализираше отделните детайли и се спускаше все по-надолу, пътувайки към депресията.

Майка ѝ я гледаше как се измъчваше, на нея не ѝ бе безразлично състоянието на дъщеря ѝ.

За това я посъветва:

– Вместо да се оттегляш в загриженост за себе си, съсредоточи се върху нуждите на другите. Огледай се и виж! Кой страда или се бори по някакъв начин? Помисли, какво можеш да направиш за него?

– Да, но …..

– Чуй ме, това помага.

– Не съм съвсем сигурна – и Ани потъна отново в непрогледния мрак на мрачните си мисли.

Майка ѝ нежно я хвана за раменете и силно я разтърси:

– Помоли Бог да обърне вниманието ти към онези, за които можеш да се грижиш.

– Остави ме ….

– Докато помагаш на другите ще имаш радост в облекчаването на тяхното бреме и съответно ще дойде процес на освобождение от състоянието ти.

– Добре, добре, ….., – вдигна примирено ръце Ани.