В последно време учени от много университети са се заинтересували от създаването на различни биороботи

Новият 5 сантиметров биоробот е създаден с помощта на мускулите на морски охлюви. Според създателите, те са избрали мускулите на тези животни, защото са най-студено устойчиви и могат да се адаптират към значителни изменения на температурата и други условия.

Изобретателите са прикрепили всички крайници на робота към тялото, напечатано на 3D-принтер.

С помощта на външно електрическо поле, учените са в състояние да контролират биоробота, благодарение на  свиването и отпускането на неговите мускули. На първите тествания роботите са се движили със скорост 4 мм в минута.

Поради добрата адаптивност на новия биоробот учените са могли да измислят с полезна мисия цялата войска от такива устройства. Изследователите искат огромно количество от тях да ги отправят във водоемите, за провеждане на операции свързани с търсене.

Един от основните проблеми на традиционните роботи е липсата на гъвкавост, но използването на тези мускули осигурява най-доброто съотношение на полезна работа с теглото.

Заслужава да се отбележи, че учените са се опитали да създадат прост робот използвайки традиционни технологии, но в резултат на изследването се е установило, че използването на мускулите на морски охлюви повишава ефективността на роботите с повече от 1000 пъти.

Ветеринарът Петров не виждаше някаква възможност за спасението на това коте. Челюстта му бе разбита. На муцуната му имаше кора от кръв и гной от инфекция. Котето не можеше да държи устата си затворена и от нея висеше езика му.

– Трябва да го приспим. Не мога да му помогна, – каза тъжно Петров.

Но Мая, която го бе намерила да лежи близо до шосето, упорстваше:

– Това животинче има силно желание да живее. Навярно се нуждае от повече любов. Да знаете, до тук как мъркаше в колата.

– Котето е много малко за операция, – започна да обяснява ветеринара. – И как ще яде с такава уста?

– Аз имам в чантата си консерва за котки, – каза вдъхновена от идеята си Мая. – Нека да опитаме, дали ще яде.

Когато Мая остави кутията пред котето, то си пъхна цялата глава вътре и облиза целия сос.

И така дойде и решението за него.

– Взимам го в къщи с мен, – каза съвсем сериозно Мая.

– Добре, – съгласи се неохотно Петров, – ще ви дам за него запас антибиотици. А после каквото стане.

И той повдигна рамене и безпомощно разпери ръце.

Когато Мая го заведе в апартамента си, очите на котете станаха огромни.

– Изглежда като Смигол от „Властелина на пръстените“ – засмя се тя.

Така котето получи и името си. То прояви голяма издържливост и упоритост не само да оживее, но и да води нормален живот.

Мая го заведе в специална клиника, но там ѝ казаха:

– Котето ви не се нуждае от операция.

У Смигол остана твърд зъб с неправилна форма и очи като фарове, но това не му попречи да се сприятели с останалите котки и кучета в дома на Мая.

Тя често го прегръщаше и му шепнеше:

– Не мога да си представя живота без теб.

В Австралия дете на самка кит дошло на помощ на майка си, която се забила в плитчините. Свидетели на необикновения инцидент станали местните еколози.

Сътрудници от Службата за парковете и дивата природа в щата Куинсланд забелязали във водата възрастна самка, от вида гърбоват кит, заседнала в плитчините. Около нея плавало малко китче, което я оттласквало с носа си, като се опитвало да я изтласква от плитчините.

Персоналът на службата наблюдавал усилията на китовете в продължение на 40 минути. Специалистите разчитали, че приливът ще помогне на самката, да се освободи без помощта на хората. В противен случай те били готови да се намесят и да проведат спасителна операция.

За щастие, това не се наложило. Самката успяла да се освободи и заплувала навътре с детенцето си.

Боб бе едно от деветте кученца, което бе родено от кафеникавия лабрадор чрез цезарово сечение.
Когато собственикът му разбраха, че това кученце има цепнато небце, каза:

– По добре да го приспим. Такива кучето рядко оживяват. Не можем да го гледаме как умира безпомощно.

Венелина бе ветеринар по призвание. Тя бе изпълнена с решимост, да помогне на това малко кученце.

– Подарете ми го, – каза Венелина, – ще се опитам да му дам втори шанс за живот.

– Но нали такива кученца се приспиват? – каза възрастният мъж, който обичаше еднакво всички кученца, който му бе родил лабрадора му. – Не зная каква е причината да не могат да оцелеят такива мъничета, но не искам да гледам как се мъчи и болезнено умира.

– В зависимост от ширината на цепнатината на небцето, такива кучета имат проблем със сученето и умират от глад, – поясни Венелина.

– Е, ако смятате, че можете да го спасите, – каза мъжът, – нямам нищо против. Ще се радвам да оживее и да порасне.

Венелина започна да храни Боб със сонда за хранене на всеки 1-2 часа в продължение на една седмица, даже го взе и на работното си място.

Боб оцеля, заплахата за живота му изчезна. Радостта на Венелина бе голяма и тя го прие като свой домашен любимец.

В крайна сметка, чрез операция се коригира дефектът на Боб. Ръцете на Венелина сами я извършиха.

След това, който и да го погледнеше, весело му се усмихваше и казваше:

– Прекрасен е.

Стефка се омъжи и роди син. Скоро след това съпругът ѝ загина при автомобилна катастрофа. Синът им беше само на две годинки.

Стефка много тъгува по мъжа си, но на нея ѝ бе останало само момченцето и тя му отдаде своята любов, ласки и нежност.

Очите на синът ѝ Валентин бяха сини като небето.

Момчето ѝ порасна, то оценяваше всичко, което майка му бе направила за него. Валентин много се грижеше за нея, винаги я радваше. Страхуваше се да не я нарани или да и причини и най-малката болка. Стараеше се да не я обиди или разстрои с поведението си.

Всичко беше много хубаво в живота им. Не бяха много богати, но бяха щастливи.

На 22 години Валентин завърши университета. Реши да замина далече на север на работа и да осигури на майка си старините.

Замина и …. изчезна.

Стефка писа до града, в който го бяха назначили. Звъня на всички възможни телефони. Търсеше го навсякъде, но всичко беше безуспешно.

Стефка много сълзи проля по сина си, отслабна, но не загуби надежда, че ще го намери. Майчиното ѝ сърце подсказваше, че той е жив.

Минаха три години.

Здравето на Стефка се влоши. Направиха ѝ операция в друг град и тя мина успешно. Изписаха я от болницата.

По пътя за гарата, тя видя инвалид, който се придвижва в количка. Стефка бе състрадателна и милостива. Тя имаше пари само за билет за влака, но в джоба си носеше две ябълки, които и дадоха, когато напускаше отделението.

Тя извади ябълките, отиде до инвалида и му ги подаде. Той я погледна, а тя трепна. Същите очи, като небето.

– Вальо, – едва прошепна Стефка и се разплака от щастие. – Какво е станало с теб? Защо не ми се обади?

Валентин гледаше с болка майка си:

– Мамо, …… стана злополука. Откараха ме в болницата. След това не можех да ходя. Станах инвалид. Изпаднах в бедност. Започнах да пия.

– Миличък, но защо не се върна у дома?

– Не исках да ти бъда в тежест….. не исках да те разстройвам. Страхувах се, че няма да го преживееш….Така минаха няколко години.

– Какво говориш, сине мой? Толкова се радвам, че те виждам пак, хайде ела да се приберем у дома.

И нейната любов направи невъзможното. Валентин започна да прави гимнастика и различни упражнения….. И той проходи. Отначало бавно и неуверено, но по-късно стабилно и здраво.

Две години по-късно Валентин се ожени, а сега Стефка се радва на двете си малки внучета.