Често ни питат какво очакваме от Новата година? Това за вас е една празнична нощ или година на промяната?
Щастието на един човек, зависи от самия него. Пътят към него е осеян с любов, разумност и нравственост.
Представете си, че през Новата година се избавите от някои лоши навици или от омразата, или се научите да обичате…… А нима това не е повод за радост?
Нека през настъпващата Нова година да направим нещо добро. Нека тази година бъде специална за нас, начало на промяната в нас.
Конфуций е казал: „По-лесно е да запалиш една малка свещ, отколкото да проклинаш тъмнината“.
Нека запалим тази светлина в себе си, за да осветим живота на другите. Ако успеем да направим това, тази Нова година ще бъде необикновена за нас.

Един мисионер работел на остров Ямайка, намиращ се между Северна и Южна Америка. Той преподавал в едно училище, където учили чернокожи момчета и момичета. Веднъж той попитал учениците си:
– Кого можем да наречем кротък?
Едно от децата отговорило:
– Кротък е този, който дава спокойни отговори на груби въпроси.
Това дете е изказало много важна истина. С кротост може да се постигне много повече, отколкото с викове и клетви.
Кроткият човек не е горделив. Гордостта често е причина за раздори кавги, разногласия и недоразумения. Кроткият човек не се гневи. Гневът е съпроводен със злоба и омраза.
Който е кротък, той е търпелив. С търпение се запазва любовта и хармонията в семейството, взаимоотношенията със съседите и околните. Търпението е плодородна почва, на която израстват много добродетели.
Кроткият човек е смирен. Смирените хора са снизходителни към слабостите на другите. Правят добро и не се мислят за нещо повече от околните. Те търпеливо понасят лъжливите обвинения и търпеливо очакват да  се разкрие истината.
Кротките хора са винаги покорни на Господа. Нека да бъдем такива!

Бяха го хванали преди няколко месеца. На царя му се бе разминало, той не успя да го убие. Отровата случайно бе погълната от едно малко кученце. Но виновникът бе бързо открит и задържан.

Днес му предстоеше съд. Обвинението не предвещаваше нищо друго освен смърт.

Царят бе решил да разнообрази процеса на съда и за това накара човека, който е заловил убиеца да го защитава.

„Защитникът“ се изправи и погледна обвиняемия. След дълга пауза попита:

– Защо толкова мразиш нашия цар?

Този въпрос дълбоко засегна обвиняемия.

– Как мога да не го мразя? – каза убиецът. – Той унищожи рода, семейството и дома ми. Подтикна най-големият ми син да се самоубие. Нима това не е достатъчна причина?

Защитникът се вжива в ролята си.

– Вие искате да защитавам този човек и аз ще го направя, – той се съсредоточи и спокойно продължи. – Първо, искам да ви обърна вниманието към факта, че този човек е на повече от 70 години. Той е болен и е към края на живота си. Страда от една ужасна болест – омраза. Тя е разяждала 40 години тялото му. Откраднала е покоя и радостта му. Почернила е душата му. Трябва да призная, че е виновен и заслужава смърт, но опита му за убийство нали не е успял? Той е обезкуражен. Всичките му илюзии са отнети. Това води до постоянно страдание и наказание. Това е напълно достатъчно, за да събуди у вас съчувствие. Моля за вашата милост, господа съдии. Оставете го в тъмница, но пощадете живота му. Осакатената му от омраза душа ще извърши останалото.

– Развържете ръцете му, – каза царя.

Обърна се към обвиняемия и го попита:

– Каква е твоята присъда?

– Бих искал да бъда обезглавен, – каза подсъдимия, – все ми е едно дали ще бъде с брадва или с меч, важното е палача да си разбира от работата.

– Готов ли си за смъртта? – попита го царя.

– Да! – отговори обвиняемият, неочакващ милост от никого.

– Ти може да си се примирил със смъртта, но не си готов за нея.

В очите на затворника се четеше недоумение.

– Зависта те изяжда отвътре. Може би си се почувствал малоценен и безпомощен и за това си решил, че едно убуйство ще те издигне в очите на другите. Какво направи със живота си? Той е пропилян. Колко жалко.

Човекът наведе глава и едва каза:

– Не знам вече! Всичко ми е все едно!

– Все още ли завиждаш? Нима не съжаляваш за пропилените години? Омраза ли изпитваш или разкаяние?

– Разкаяние ли, какво е това? – Обвиняемият прокара треперещата си ръка по изпотеното си чело. – Само едно знам, ти отново победи.

Тя беше обикновена гора. Слънцето я огряваше през деня, а вечер нощта простираше над нея тъмната си пелерина. Всяка животинка си бе построила дом и спокойно отглеждаше потомството си. Ако някъде имаше раздори и несъгласия, те се разрешаваха тихомълком от само себе си. В гората цареше привидно спокойствие.
Един ден тъмен облак засенчи старата гора. Той не носеше благодатна влага, за да я напои, нито ледени кристалчета, които можеха да я разкъсат. Никакъв вятър не го съпровождаше, дори полъх не се усещаше във въздуха.
Но нещо вибрираше във атмосферата. А тишината тежеше като оловна топка, надвесила се враждебно над горските обитатели.
Резултатът не закъсня. Изпълзяха от сянката незабравени обиди, плъзнаха клюки. Заредиха се крамола след крамола. Поводите за сбивания никнеха като гъби. Омразата и отмъщението вървяха ръка за ръка. Стонове, вопли и крясъци се чуваха от всеки храст. Мирът и любовта бяха  напуснали гората.
Малцина си спомняха за тъмния облак и се съмняваха, че бедата е дошла от него. Него отдавна вече го нямаше, но отровата му бе попила във всичко живо. Слънцето пак грееше, но лъчите му бяха студени и не топлеха никого. Болката  бушуваше в нечии сърца. Малко животни бяха прегърнали надеждата, че нещата ще се оправят.
Един ден капанът щракна и едно младо лисиче изписка. То опитваше да освободи заклещената си лапа, но опитите му погълнаха и малкото сила, която му бе останала. През последните три дни не бе успяло нищо да хване, за това носът му го заведи към железния звяр, който го бе заклещил в прегръдката си. Не му остана нищо друго освен да издава пискливи, макар и слаби, звуци.
По пътечката, отвеждаща до ручея, притича дребна сърничка. Чу писъците и наостри уши. Искаше да продължи, но нещо я теглеше към зова за помощ. Макар и неохотно, тръгна по посока на едва долавящите се вече стонове.
Стигна до храста и видя безпомощното лисиче. Веднага се досети какво се беше случило. Спомена за изгубената майка, попаднала в същата клопка, събуди болката в сърцето й.
Нещо се пропука в нея и тя пристъпи към нещастното животинче. Облиза муцуната на лисичето, за да го успокои. След това опита с тънките си крачета да разтвори желязната паст, но усилията й предизвикаха още по силно затягане на хватката. Двете животни започнаха да викат заедно за помощ. Прегладнял вълк прекоси поляната и чу зова. С няколко скока се намери при лисичето и сърничката. При вида на заклещеното животно мъка обхвана, като огън, сърцето му. Той зави и яростно се хвърли напред, за да се пребори с железните окови. Резултатът беше плачевен, лисичето остана в капана. Тримата отчаяно викнаха за помощ.
Там дойде и зайко, но неговото състрадание също не свърши работа. По-късно старата лисица оплака братчето си, но и това не спаси малкия нещастник. Малката група зовяща за помощ наедря, но резултат нямаше.
Накрая дойде мъдрия лъв. Той стъпи здраво и хвана с лапите си едната скоба. След това подкани останалите животни да хванат другата скоба и заедно да опънат зъбците. Наложи се още няколко животни откъм лъва да приложат силите си. След няколко напъна капана се отвори и лисичето невярващо извади наранената си лапа.
Някаква светлина огря групата животни струпали се около освободеното животинче. Топлина пропълзя по телата им. Тиха радост и нежна любов изпълни сърцата им. Щастлива птича песен докосна върхарите на гората. И никой не се учуди, че всички се обичаха и бяха готови да направят за всеки друг по нещо….
Гората се бе възродила!

Много често възникват спорове, когато стане въпрос за разделението на християните на католици, православни и протестанти. Скоро имах възможност да разговарям с млад мъж относно това. Той каза:
– Дори и на ум не ми е идвало да се отрека от вероизповеданието си. Всички клонове на християнството си имат своето значение и място. Важното е вярата, а не начина, по който я изповядваш.
В случая не ставаше въпрос за ритуали и традиции, а нещо, което истински отличава човека от другите – вярата в Бога.
– Бог би бил много дребнав, – продължи моя събеседник, – ако даде предпочитанията си на едните пред другите заради начина, по който се кръстят или причестяват. Оскърбяваме Бога ако мислим, че е неспособен да обгърне с любовта си, всички, които вярват в него, независимо на кое вероизповедание принадлежат.
Повод и причина за разделение между хората винаги може да се намери, но това води до спорове, омраза и дори убийства.