Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.

Росица се чувстваше наранена и Димитър трябваше да признае това. Той трудно се приспособяваше към характера ѝ, който беше непреклонен и категоричен. Нейното „не“ го стягаше като с клещи. Единственото, което го беспокоеше беше, че тя ще престане да го обича и животът им ще стане непоносим. А това предизвикваше в него гняв.

В главата му още кънтяха, като кошмарен сън, думите ѝ:

– Ти направи живота ми непоносим. Къде беше умът ти, когато бедите връхлетяха семейството ни?

Нима се налагаше не само да се откаже от най-висшите си цели, но да бъде притиснат и от бремето на семейната омраза.

– Роси, – погледна я печално Димитър, – не трябва толкова да се засягаш, когато един мъж е толкова разочарован и раздразнен. Ние с теб не можем да искаме различни неща. Не можем да разделяме твоето щастие от моето. Гневя се, защото не разбирам, че тайните действия ни разделят. Мислиш ли, че бих искал да те засегна? Когато те наранявам, аз наранявам себе си. Никога няма да ти се разсърдя, ако си открита с мен.

– Аз исках само да ти попреча да ни докараш до просешка тояга, – съзлите ѝ отново започнаха да се стичат по побледнялото ѝ лице. – Толкова е унизително да се чувстваш така между познати. По-добре да бях умряла.

Тя говореше и плачеше, а това придаваше на думите ѝ огромна сила в очите на любящия мъж. Димитър придърпа стола си към нея. Със силната си ръка нежно допря изящната ѝ глава и я притисна към бузата си. Започна да я милва по косата, без да отронва дума.

Какво можеше да ѝ каже? Не можеше да ѝ обещае, че ще я предпази от надвисналата нищета, защото не виждаше как може да я предотврати.

Искаше да ѝ прости за всичко, въпреки че осъзнаваше колко е трудно това за него, но беше неизбежно, тя имаше по-слаба природа, а той беше отговорен за нея.

Ние сме уморени от всичко, което ни тормози и заплашва в този свят.
Ядосани сме, но не знаем на кого. Страхуваме се, но не знаем от какво. Искаме да отвърнем на удъра, но не знаем как.
Нека поне за момент да помислим за нашия гняв.
Гневът е непредсказуем. Той започва от малките неща, разочарование или нещо, което ни досажда. Някой ви е заел мястото на паркинга. Сервитьорът е много бавен, а ние бързаме. Яденето е нагорено, водата капе в тоалетната…..
Така се натрупват безобидни на пръв поглед качици гняв, но скоро се получава пълна кофа с ярост. Отмъщение, горчивина, неконтролируема омраза. Вече не се доверяваме на никой, озъбваме се на всеки, който е около нас. Заредени със страх, с опънати нерви сме готови във всеки момент да избухнем като буре с барут.
Може ли да се живее така? До какво добро е довела омразата? Каква надежда се ражда от гнева? Какви проблеми са решени чрез отмъщение?
Тогава как да победим гнева? Погледнете Исус, когато искаха да го убият Той каза: „Отче, прости им, защото те не знаят какво правят“.
Ние не знаем как се лекува тялото или как да получим нови приятели. Не може да устоим на поредното предизвикателство.
Необузданият гняв няма да направим нашия свят по-добро място, но иакреното съчувствие и разбиране може. Ако разберем своето предназначение в този света, ние можем да помогнем на другите. И тогава нашите действия нама да се ръководят от гняв, а от състрадание и загриженост. Ще гледаме на света не намръщено, а ще протегнем ръка за помощ. Много хора се спъват в тъмнината, за това трябва да запалим свещ, за да намерят истинския път.
Резултатите не са толкова бързи, като куршумите на „неуморните отмъстители“, но със сигурност са по-съзидателни.

В древни времена в полето имало вълшебен кладенец.
Идвал човек до него, пускал кофата и я изкарвал. А в нея се оказвало това, което било в сърцето му.
Първоначално хората вадели от него любов, доброта, нежност. Който каквото имал, такова му се прибавяло.
Но след това нещо се случило в света.
Хората взели все по-често да загребват от кладенеца зло, завист, омраза.
И те решили, че кладенецът нещо се е повредил и го засипали.
По-лесно е да затрупаш кладенец, отколкото да очистиш сърцето си.

Тъгуваме и ние не знае по кого точно, никога няма да ги видим. Само болка ни пронизва и спира дъха ни.
Непознати и неизвестни, но нещастни и самотни. Никога няма да бъде както преди, душата им е дълбоко наранена.
Не ви чуват, сърцата ви не разбраха, не ви защитиха и не ви запазиха. Като миг се стопи миналото, сега вместо домове има пепел.
Страх и омраза, огорчение, отчаяние, вик за помощ в света на неизвестното.
Човек човека измъчва, съсипва го до смърт, колко е нечестно всичко това…..
Украйна, Украйна, какво направиха с теб!