След нацистката окупация на Дания крал Кристиан X останали в страната, превръщайки се в символ на съпротивата на датчаните.

Всеки ден той преминавал по улиците на Копенхаген без охрана, а освен това се твърди, че носел на дрехата си жълтата звезда на Давид, в знак на солидарност с евреи.

В действителност, втори като него нямало, тъй като в Дания, нацистите никога не са издавали такава заповед относно евреите.

Но по-късно, в публикуваните дневници на краля, може да се види, че ако се появяла такава заповед, той възнамерява да си сложи звездата и агитирал всички датчани да последват неговия пример.

9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

Кога и къде е имало такава държава?
От 1947-1949 година на територията на Европа съществувало подобие на държава, наречена Бизония.
Името и не идва от думата бизон. Тук тези животни не са имали нищо общо с тази територия.
Така била наречена обединената британо американска зона при окупацията на Германия. Името ѝ идва от „bi“, което в превод от латински означавало „две“.
Когато Франция се присъединила към зоната на окупацията, Бизония станала Тризония, а след това я преименували на Федеративна Република Германия.

Мина Кешвар Камаль е била само на 20 години, когато през 1977 г. се е организирало първото движение за правата на жените в Афганистан.

Като студентка в Кабул, тя е била основно лице от организацията, която действала срещу съветската окупация в Афганистан и репресиите на фундаменталистите.

Мина е майка на три деца. Помогнала е да се отворят училища и болници за жените-бежанци в Афганистан и Пакистан.

През 1987 г. Мина била убита в Куета, Пакистан. Двама афганистански мъже през 2002 г. били обесени заради убийството й. Много заявяват, че убийството е свързано с организацията по разузнаването и сигурността в Афганистан.

Организацията създадена от нея все още работи в Афганистан и Пакистан. Тя помага на бежанците – жени и деца, а също така се застъпва и за правата им.

Двамата полски лекаря Евгениуш Лазовский и Станислав Матулевич по време на немската окупацията спасили 8000 евреи с помоща на „биологично оръжие“.
Те открили, че при ваксина с умъртвени бактерии Proteus OX19, кръвната проба дава лъжлив тест за заболяване от тиф. Знаейки това, лекарите решили тайно да ваксинират хората от полския град Розвадов и неговите околности. След това изпратили кръвни проби на нацистите.
Правейки анализ, нацистите решили, че в града върлува тиф. Обявили цялата зона за карантинна и изобщо не влизали в нея.
По такъв начин живеещите там еврейски семейства избегнали възможността да бъдат убити веднага, както заразени еврее с тиф на други места. Те се спасили и от изпращане в концентрационните лагери.