Веднъж Антистен при една беседа, държал доста дълга реч.
След това Платон направил забележка на оратора:
– Нима не знаеш, че мярката на думите не е в говорещия, а в тези, които слушат.
Понякога и ние не се съобразяваме, колко дълго трябва да говорим по дадена тема и дали хората желат да слушат нещо по този въпрос.
Нашето неразбиране относно това, ни превръща в досадни бъбривци за околните.

Доктор Андреева отдавна работеше в малка болница почти накрая на града. Вчера в края на работния ден докараха възрастен мъж. От анамнезата му тя разбра, че мъжът живее сам.
Той стоеше отпуснат. От него се усещаше мирис на застоял пушек. Беше напълно безразличен към околните.
От картона му в архива Андреева разбра, че е болен от 5 години. Правена му е операция, но след нея не се е появявал на контролни прегледи.
На другия ден в в болницата дойде мъж на средна възраст и попита:
– Вчера при вас постъпил ли е на лечение Стоян Харитонов?
Изпратиха го да попита в служебната стая.
– Вчера го докараха, – обади се Андреева. – В шеста стая е. Вие роднина ли сте му?
Мъжът въздъхна, заби поглед в пода и каза:
– Син.
– Да ви заведа при него?
– Не, не е нужно. Кажете ми, какво трябва да му донеса?
– Нещо, – вдигна рамене лекарката, – което обича.
– А какво обича?
– Не зная. Мислех, че вие ще ми кажете.
– Той не живееше с нас. Преди 30 години се разведоха с майка.
– Ако искате ще дойда с вас до стаята му, – предложи лекарката.
– Не, не мога.
– Защо?
– Мразя го. Заради майка дойдох, тя ме помоли.
– Обидил ли ви е с нещо?
– Не помня. Пиеше много. Помня, … как мама много плачеше.
Синът идваше всеки ден, в точно определено време, като по часовник. Сядаше в коридора на болницата, стискаше ръце и гледаше в една точка. Понякога, ставаше, отиваше до прозореца и гледаше дълго време към улицата.
Питаше за състоянието на баща си, донасяше плодове и памперси, и си отиваше, за да дойде  на другия ден пак.
Това продължи почти месец. Когато Стоян Харитонов почина, от болницата позвъниха на оставения телефонен номер от сина му. След половин час синът дойде. Попита само:
– Какво трябва да направя и къде да отида?
– Почакайте, докато приготвим епикризата му.
Той дойде до затворената врата на стаята, където лежеше баща му. Погледна въпросително към Андреева. Тя мълчаливо кимна с глава.
Синът постоя малко без да продума ….. натисна дръжката на вратата и влезе…..

Динева стриктно спазваше лекарската тайна. много рядко, но винаги с подправени имена обсъждаше случайте, с които се занимаваше в болницата. Росен я разбираше и уважаваше това.

Днес тя беше много весела и когато седна за вечеря на масата, попита Росен:

– Нали помниш за онова дете, бях ти разказвала, че са го обвинили за пожар станал на една площадка. Разговарям от дълго време с него, но той не се чувства виновен за случилото се. Опитах се да му обясня какво е добро и какво лошо. И знаеш ли кава ми сервира днес?

Росен погледна жена си в очакване да чуе нещо забавно.

– Ти познаваш Мариана, тя работи на рецепцията. Бяхме на погребението на съпруга ѝ миналия месец. Знаеш колко е чувствителна. Тя още тъгува за него. И това дете научило за нейната мъка и ѝ подарило прекрасна роза. Дало розата на Мариана и казало: „Това е за теб, за да помниш съпруга си“. Мариана взела розата, благодарила на детето, избягала в стаята под стълбището и се разревала.

– Беше ли там, когато стана всичко това? – попита Росен.

– Не бях в другото отделение, – каза  Динева. – Когато влязох в стаята, заварих момчето да стои там вперило неразбиращ поглед в разплаканите лица на сестрите.  Беше доста изненадан. Сякаш питаше: „Какво толкова направих?“ До сега възприемах това дете като престъпник, смятах го за хулиган.

– Не ти харесваше, нали? – попита тихо Росен. – И изведнъж прави нещо прекрасно, което докосва сърцата на околните.

– Просто едно добро дело, което и то не осъзнаваше……

Най-големият ни страх не е, че сме непълноценни. Ние се страхуваме да не се покажем прекалено силни.
Питаме се : „Кой съм аз, че да бъда изключителено, красив, талантлив и зашеметяващ“?
А защо да не бъдем такива?
Ние сме Божии деца. Нашето себеосъждение не е нужно на света.
Няма нищо привлекателно в плахостта и сковаността. Ако се чувстваме така, караме околните да бъдат неуверени.
Ние сме родени за да светим, да изявяваме Божията слава. И когато позволим това да стане с нас, то се отразява на околните.
Когато ние сме освободени от нашия собствен страха, нашето присъствие освобождва другите хора от страховете им.
Позволете на Божията светлина и любов да се излъчва чрез вас!

Познаваме ли я добре? Или очакваме да ни връхлети и гледаме как се потвърждават негативизмите на околните. Някои от тях дори не знаят какво означава да си стар. За тях е достатъчно да чуят охканията и оплакванията на по-възрастните, за да заключат, че това е неприятен период от живота на човека.
Но дали това е така?
Глупаво е хората да смятат, че възрастта върви ръка за ръка с изкривявания, съсухреност, немощ, бастун, очила, ревматизъм и забравяне.
Това е нелепо!
Възрастта няма нищо общо с това.
Нормалната старост означава сила, красота, радост, решимост, ясен поглед и крайници без болки.