Вероятно знаете, че една от човешките потребности е необходимостта от признание. Признание на ценността на човека за обществото, за конкретни хора, групи.

Ние можем да се отнасяме към себе си без уважение и въпреки това да мечтаем околните да ни оценят достойно.

Често хората страдат от мисълта: „Никой не ме обича и не ме оценява“.

Разбира се, напълно е необходимо като начало да признаем пред себе си, своите достойнства, неповторимост и необходимост, просто да се обикнем.

Точно с това започва правилното отношение към другите.

Интересно е, че ние обикновено забравяме добрините на околните, а щетите и оскърбленията, които са ни нанесли, не забравяме.

Хубавите приятни пролетни дни скоро изчезват от паметта ни, но студените дни, снежните бури, непоносимия студ много добре помним

Когато чувам как хората се оплакват, имам чувството, че живеем в ада.

Жители на едно село се изселили в друга държава. Един човек, който не можел да се похвали с безупречно поведение като младеж и пооткрадвал каквото му падне, решил да види своите съселяни, как са се настанили в другата страна.

Човекът влязъл в един дом. Там една жена била болна и лежала на легло.

– Познаваш ли ме? – попитал човекът.

– Как да не те познавам, – казала жената. – Нали идваше нощем в хамбара и крадеше от царевицата ни.

Наистина ние записваме добрините на пясък, а злините издълбаваме на мрамор.

На Наталия ѝ бе безразлично какво става наоколо. Понякога си мислеше:

„Аз въобще нормална ли съм? Бих искала да се харесвам и да бъде себе си“.

Тя е прекрасна девойка, но …

– Защо никой не ме е научил да се ценя, да се хваля и грижа за себе си? – питаше Наталия.

Нейните родители не я бяха учили на всичко друго, но не и на това. Тя цял живот очакваше някой да я похвали, да получи добри оценки. Ако ги получаваше, тя се радваше и искаше още, а ако не успееше, още повече се стараеше, за да ги има.

Когато ѝ се караха тя плачеше. Тя беше толкова добра, а недоволството на околните я огорчаваше.

Но един ден тя усети нещо ново. Сякаш дълго бе спала и накрая се бе събудила.

Намери себе си и извика:

– Аз съм прекрасна.

– Ау, колко нескромно, – говореше и се бунтуваше нещо в нея. – Колко е некрасиво и ужасно.

– Само другите могат да те хвалят, себе си трябва да обвиняваш и изобличаваш, – това казваше майка ѝ, когато беше малка.

Да, ….., но сега тя се чувстваше прекрасно. Обичаше всички хора и бе готова да им помага във всичко и да им бъде полезна.

Конкуренцията е нещо естествено, но често е непродуктивна.

Когато завиждаме на някого или се опитваме да се съревноваваме, ние взаимодействаме не с реален човек, а с неговата проекция в нашите представи, която е крайно субективна и далече от истината. Особено ако завиждаме на някого от социалните мрежи.

Ако се съревноваваме със себе си, това винаги ни гарантира движение напред.

Определете и формулирайте три свои силни страни, които околните непременно трябва да забележат и запомнят при среща с вас, независимо дали това е лично или виртуално. Добре е това да бъде нещо лично, което притежавате, така че да не създавате нещо изкуствено.

Например, такива качества като креативност, умение за общуване и харизма. Нека те станат ваши козове по време на интервю, в социалните мрежи, …

Или искате да направите впечатление на човек, които винаги ума много идеи. Публикувайте на ваша интернет страница или някъде в социалните мрежи това, което ви вдъхновява, цитати, които ви мотивират, интересни статии, идеи за дизайн, …

Днес беше необичаен ден, особено за Митко. Той бе направил необходимото и въпреки, че се съмняваше, успя.

Сега с майка си крачеха към уютният ресторант  в техния квартал.

Митко малко се притесняваше, защото заекваше, а това му създаваше главоболия при общуване с околните.

Когато бяха седнали вече на една маса в ресторанта и бяха поръчали желаното на келнера, Митко каза на майка си:

– Мамо, чу ли и келнерът заеква като мен?

Не, майка му изобщо не бе забелязала.

Обядът бе великолепен.

Когато Митко и майка му излизаха вече от ресторанта, предадоха им бележка от момчето, което ги бе обслужило.

Това, което бе написано в нея, трогна майката и синът.

Там пишеше:

„Изпитах буря от емоции, когато чух, че синът ви заеква. Аз заеквам още от детството си. Знам колко е трудно, особено в началото. Исках да поговорим малко, но се страхувах, че ще започна да заеквам. Ако имате въпроси към мен , особено сина ви, с радост бих ви помогнал“.

Келнерът бе оставил номера на телефона си.

„Колко добре е постъпило този младеж, – помисли си майката. – Сега синът ми няма да се чувства сам“.

– Как мислиш, – обърна се тя към Митко, – да му звъннем ли?

Митко се усмихна и кимна с глава.

– Да, – каза майката, – непременно трябва да му благодарим за отзивчивостта.