– Светът около нас постоянно шуми: „Кой трябва да бъдеш?“, – започна непринудено разговора Генади.

– Но Бог вече е определил кой си, – подскочи Станимир.

– Е, да, – съгласи се неохотно Генади.

– Твоята идентичност не се основава на представяне, външен вид или сравнение. Тя е вкоренена в Христос. Ти си напълно познат и обичан, – обясни Станимир.

– Може донякъде и така да се приеме, – повдигна вежди Генади.

– Когато разбереш своята идентичност, – размаха ръце Станимир, – спираш да гониш одобрение и имаш цел. Не си просто приет, ти си назначен.

– Всъщност кой съм? – присмехулно сви очи Генади.

– Ти не си това, което правиш, което имаш или което другите казват за теб. Ти си любимо Божие дете, – възторжено обяви Станимир.

– Ами ако не съм такъв? – повдигна вежди Генади.

– Тогава си повярвал на някаква лъжа за себе си, а Бог иска да я замени с Истината, – бързо реагира Станимир.

– Хмм …, недоволно поклати глава Генади.

– Какво чакаш? – подкани го Станимир. – Декларирай, че си избран, простен и отделен. Тези три твърдения са основани на Писанието.

– И навярно трябва да приема твоя Бог, – сбърчи нос Генади. – Не още не мога да го направя. Просто не вярвам.

Станимир повдигна рамене и каза:

– Човек е създаден със свободна воля. Ти имаш право на избор, но после да не съжаляваш за него?!

Всички смятаха Елена за оптимистка. Тя винаги се усмихваше и оживено разговаряше. Отличаваше се с голяма енергия.

Един ден изненадващо за Надя, Петьо каза:

– Елена е изпаднала в пълно отчаяние.

– Не може да бъде, – възкликна Надя. – Ще поговоря с нея.

Надя отиде при Елена и я попита:

– Всичко при теб наред ли е? Да нямаш някакви затруднения?

– Нищо особено, – отговори Елена. – На всички се старая да помогна, да им обърна внимание. Грижа се за всеки, но никой не се отнася така към мен.

Ако човек е весел, бодър и жизнерадостен като Елена, трудно ще се забележи, че е тъжен.

За такива хора, които излъчват увереност и оптимизъм, едва ли някой ще се досети, че ги тормози нещо.

Навярно на всеки се харесва, когато се грижат за него, ценят го, но нека не забравяме тези край нас, които се нуждаят от подкрепа и търсят одобрение.

Не съдете човек по външният му облик. Той може да се усмихва, но същевременно да се чувства сам и неизпитващ радост.

Бъдете внимателни към хората край вас.

Петко още таеше отмъщение за най-грозните моменти, които бе преживял в живота си. Това замразяваше погледа му и той постоянно си представяше жестоките картини от миналото.

Приятелят му Слави един ден го попита:

– Това непрекъснато напомняне на преживяването, ще те направи ли по-добър?

Петко усещаше, че това го унищожава, но упорстваше:

– Не смятам, че Бог ще се справи по-добре от мен с това. Той може да наказва твърде малко или много бавно. За това взимам този въпрос в моите ръце.

– Чуй, – съветваше го Слави, – на Бог принадлежи възмездието. Само Той може да определи точните присъди. Отмъщението е Негова работа. Остави враговете си в Божите ръце.

– И какво да простя и да ги оставя ненаказани?

– Прошката не е одобрение на това, което са ти направили. Можеш да мразиш, начина, по който са злоупотребили с теб, но не позволявай на омразата да те погълне.

Студът си е студ, но когато си край печката, можеш да се събереш с приятели и да разговаряш с тях.

Така направи и Гошо. Приятелите му Мартин, Сашо и Добри не чакаха повторна покана.

– Сърцето не изразява само чувства, – започна Сашо.

– То е място на искрени надежди и любов, – добави Добри.

– Да, но днешното общество определя най-силните ни чувства като „истинското ни Аз“ и отгоре на всичко настоява да ги ги изразяваме, – опонира Гошо.

– Но нашите желания могат да ни хванат в капан, – отбеляза Мартин. – Съвременният потребителски манталитет създава желание за трупане на материални блага, които според света ни осигурят статус и идентичност.

– Днес лошо се възпитават децата, – намекна Добри. – те желаят одобрение и любов, а им се подхвърлят технически чудеса и така се злоупотребява с тях.

– А някои от тях по примера на родителите си, стават работохолици, – вметна Сашо.

– Проблемът на работохолика например не е в това, че обичаме работата твърде много, – подчерта дебело Добри, – а че обичаме Бога твърде малко в сравнение с кариерата си. Това, което праведните желаят, е самият Бог, да видят лицето Му. Единствено ако търсим връзката си с Бога и копнеем за Него, другите ни мечти и интереси няма да ни хванат в капана.

– Само ако обичаме Бог повече от всичко, правилно ще приемаме и всичко останало, – заключи Мартин.

Нощта бе заела мястото си, а приятелите не бяха усетили това.

Разделиха се и си обещаха утре, да се съберат у Мартин.

Беше неделя. Протичаше шампионата по баскетбол. Радко не бе вкарвал по-малко от двадесет точки в една игра, но днес бяха само четири и отборът му понесе първата си загуба.

На връщане бащата на Радко мълчеше.

През следващите дни баща и син изобщо не разговаряха.

Радко стигна до следното заключение:

– Не се представих добре на терена и баща ми не ме одобрява. Ако не съм успешен в училище, работата и взаимоотношенията с другите, ще бъда вечно отхвърлян. За това трябва непрекъснато да побеждавам във всичко.

Но така Радко не разкриваше истинската си същност. Животът му се бе превърнал в представление.

Реакцията тогава на баща му засягаше неговата битка за идентичност, а не Радковата стойност.

Минаха цели двадесет години.

Един ден Радко сподели с братовчеда си Цветан този минал провал.
– Знаеш ли никога не ми се е искало да споделям с теб каквото и да е, – призна си Цветан. – Смятал съм те за перфектен и се страхувах, че ще ме осъдиш.

Радко сериозно се разрови в Библията, но никъде не откри, че Божието одобрение идва единствено, само ако печелиш, нито да правим повече, за да угодим на Бога.

Радко осъзна:

– Аз съм приет, избран и обикнат заради Христос.

Започнете да разкривате истинския си облик пред някой приятел, като включите и провалите си. След това позволете на Божието слово да ви определя.