Петър преди да навърши определената възраст, за да вземе шофьорска книжка, се учеше да кара колата на баща си. Това обучение продължи почти три години.

Баща му бе с него през цялото време, докато шофираше. Даваше му съвети. Учеше го какво да прави в различни ситуации.

Майка му обикновено не се намесваше, защото от напрежение си гризеше ноктите и вместо да съветва кротко, тя крещеше.

Но дядо му надминаваше всички. Когато Петър караше неговата кола удряше я в различни предмети, тогава той му казваше:

– Давай, Петре. Ако трябва, ще купя друга кола, но не мога да възстановя внука си, ако го изгубя. Ти сега се учиш.

– Дядо, ти си страхотен, – възторжено възкликваше внукът.

Най-накрая Петър получи дългоочакваната шофьорска книжка.

– Тате, виж, – той с гордост показа документа.

– О, това е чудесно! Поздравявам те! Браво!

Тогава бащата даде ключовете на колата си на Петър и му каза:

– Сега ти отстъпвам колата за два часа. Ще караш съвсем сам.

– Сам? – Петър бе зашеметен. – Благодаря ти, татко!

Пулса на Петър се ускори, когато излезе на заден ход по алеята и потегли по пътя.

Докато пътуваше, ето какви мисли минаваха през главата му:

„Сега мога да карам със 120 км в час. Ех, ще полетя по магистралата. ….
Сега няма никой до мен, който да ми каже: „Недей!“

Петър не направи нито едно от тези луди неща. Даже върна колата здрава преди определения срок.

Защо?

Връзката с баща му и дядо му бе толкова силна, че той не можеше …., въпреки че имаше книжка и никой не го ограничаваше.

През периода на обучение се бе развило доверие и привързаност, която го караше да се сдържа.

Баща му след като му даде ключовете на колата, можеше да каже:

– Да не си посмял да караш над ограничението на скоростта. Ченгетата са навсякъде из града и ще те хванат. Момче, дори не си и помисляй да правиш глупости.

Но той не го направи.

Просто му даде ключовете, усмихна му се и каза:

– Ето вземи ги и се радвай се!

Каква прекрасна демонстрация на благодатта.

Атанаска обичаше да се храни в заведение за бързо хранене. Днес не бе по-различно.

Тъкмо се готвеше да седне на една от масите, когато забеляза един мъж.

Дрехите му не личаха какъв цвят са. В косата му се наблюдаваха интересни остатъци, които трудно можеше да се определи от какво са.

В едната си ръка стискаше празна хартиена чашка.

– Очевидно е гладен, – каза си Атанаска.

Не за първи път се сблъскваше с подобен тип хора.

Единственото, което я занимаваше в момента бе:

– Как да му помогна?

Напрягаше мислите си до краен предел, искайки да постъпи по най-добрия начин спрямо този човек, без да го обиди.

– Ако му дам пари на ръка …. неразумно е. Не се знае за какво точно ще ги употреби. А ограниченията, които бих му дала, по-скоро биха го подтиснали, а може и да го огорчат.

Този мъж се нуждаеше не само от храна, но и от много повече.

– Ако му купя храна и му я дам ….., – Атанаска се чудеше какво да прави, – може да се смути и да откаже.

Когато Атанаска си тръгна, тя сложи недокоснатия си пакет с пържени картофи на близка маса и срещна погледа на мъжа, докато го правеше.

– Дали ще се възползва от ….? – запита се Атанаска и прехапа устни. – Ако наистина е гладен …. надявам се.

Божието сърце бе разкрило чудесно решение, за да насърчи падналия мъж.

Има ли някой около вас днес, когото бихте могли да поканите да вземе от снабдяването в живота ви? Ако ли не, помолете Бог да разкрие нуждите на тези около вас, на които можете да разкриете сърцето Му, изпълнено с любов.

Живот, в който няма дисциплина, е напълно безотговорен. Има определени граници наложени от етична и морална гледна точка, какво можем да правим и какво не е желателно да вършим. Целта им е да бъдем в безопасност.

Симо беше млад човек, за който дисциплината бе нещо нежелателно и затормозяващо.

Той заявяваше на всеки:

– Много е вълнуващо да живееш на ръба.

– Такава репутация ли ти харесва? – го питаха обикновено.

– Да, такъв съм си, – потвърждаваше Симо – Аз живея на ръба, а така няма да имам никаква възможност да сбъркам.

Един ден чичо Стоил се опита да обори тази невъздържаност у Симо:

– Магистралите имат ограничителни линии, една в средата и по една от двете ѝ страни. Тези линии ни осигуряват безопасност, докато караме колите си. Ако пресечем линията от едната страна ще отидем в канавката. Ако пресечем средната линия, може да срещнем друга кола и да предизвикаме катастрофа. Нима отхвърляш такива ограничения?

– Защо трябва винаги да се съобразявам с това, особено ако няма други коли? – насмешливо попита Симо.

– Колкото и странно да ти звучи, границите и правилата са, за да бъдем всички спокойни. А тези, които ги нарушават не стигат далече.

– Е, чак пък толкова, – усмихна се самодоволно Симо.

– Някой път и теб може да те застигне нещо лошо. Не бъди вироглав.

Симо махна с ръка и отмина.

Вън се смрачаваше, Митко се чувстваше някак си превъздигнат и извисен. Той бе горд не толкова от това, което бе постигнал, а че е нещо повече от другите.

И врагът се възползва от вратата, която му бе отворил Митко чрез гордостта си.

– Ти си наистина велик, – прошепна противникът. – И не се нуждаеш от Бог.

– Да, всичко мога сам, – самодоволно произнесе Митко. – Ничия помощ не ми е нужна.

– Какво е християнството? – продължи настъпателно зложелателят. – То е просто патерица за хората, които са слаби и немощни.

– Така е, – задоволството на Митко растеше.

– Ти си по-добър от всички, – продължи да омайва недоброжелателят. – Достатъчно силен си и сам можеш да контролираш живота си!

Тези лъжи насърчаваха Митко да мисли за Бога по следния начин:

– Господ ли? Той самият не знае какво прави, – превъзнасяше се Митко. – Аз знам повече от Бога.

Но вие знаете до какво падение ще доведе всичко това.

То ще бъде прекатурване и сгромолясване с голям трясък.

Божието Слово ясно и точно изявява величието, силата и светостта на Бога. То разкрива греховността, слабостите и ограниченията на човечеството.

Гордостта е голям проблем. Тя създава верижна реакция от лоши последствия.

Ако не се покаем и обърнем към Бога, не чакайте добро.

Погледнете, културата ни се разпада, настъпва морален хаос. Свидетели сме на сърцераздирателно насилие ………..

Но ние сме призвани да живеем благочестив живот в безбожна епоха.

А всичко става все по-зле.

Чуйте добре! Господните мисли са повечето пъти в противовес на нашите схващания и разбирания, но Бог мисли за мир, а не за зло, за да ни даде бъдеще и надежда.

Примирете се с Бога и му отдайте хвала.

Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.