Когато Таня водеше децата си на училище рано сутрин, по-малкия Кольо сочеше с ръка и съобщаваше:

– Пак онова момиче.

А Надя му пригласяше:

– Колко смешно бяга. Сякаш нещо я спира да прави това.

Това младо момиче всяка сутрин се движеше по същия начин в парка. То имаше огромно слушалки на главата и ярки чорапи, които достигаха коляното.

Девойката редуваше движенията на ръцете и краката си, като винаги докосваше земята с един крак.

– Този спорт е различен от бягането и джогинга, при който се натоварват само коленните стави, – поясняваше за кой ли път Таня.

– Какво е това джогинг? – питаше Кольо.

– Забраванко, – плезеше му се насреща Надя, – това е бягане при, което хората си почиват.

– А това? – продължаваше неуморно Кольо, като сочеше по посока на момичето.

– Това е силово ходене, – обясняваше отново и отново Таня,

Тя всяка сутрин се опитваше да внесе по-голяма яснота на думите си, за да я разберат децата.

– То е умишлено сдържане, ограничаване на естествената склонност на тялото да бяга. Този вид движение дори да не иска да включва толкова енергия, съсредоточеност и сила, колкото и обикновеното бягане, все пак ги изразходва. Но при него всичко е под контрол.

„Това е ключът, власт под контрол – помисли си Таня. – Библейското смирение, както и силовото ходене, често се разглеждат като слабост, но това съвсем не е така. Смирението не отслабва нашите сили и способности, а по-скоро позволява да бъдат укротени, както ръцете и краката ръководени от ума, когато прохождат рано сутрин“.

Когато чуем призива „върви смирено“, нужно е да ограничим желанието си да вървим напред пред Бога.

Понякога се налага да направим нещо и то бързо, защото ежедневната несправедливост в нашия свят е огромна, но ние трябва да бъдем контролирани и насочени от Бог.

Навътре в горат, край нашия град има паметник. Достъпа до него е винаги свободен и обикновенно там ходят с коли. Към мястото има хубав асфалтов път.
Минавах от там и реших да се отбия до паметника. На 30 метра след завоя забелязах полицейска кола. Приближих и те ме спряха. Поискаха документите ми. След като разгледа шофьорската ми книжка единият от двамата полицаи ме попита:
– Не знаете ли, че пътя към паметника за превозни средства е затворен?
Изненадах се.Това не е обикновена горска пътека, а широк асфалтов път. През зимата тук често се провеждат състезания със шейни. Коли тук се изкачват ежегодно. Обясних на полицая съвсем спокойно:
– От толкова време живея в града, но такова нещо не съм чула.
Изплаших се. Ами ако ми вземат книжката, а и глобите не са малки. Излязох от колата и гледам. На 50 метра  виси знак, прикрепен на стълб, на който свети лампа. Приближих към знака , за да го видя по-добре. И какво да видя. В центъра на знака се виждаха очертанията на цифра за ограничение на скоростта до 20 км/ч. Само, че самата цифра е изтрита, но четвъртинката на нулата и малкият силует на двойката е добре различим. Това отдалече не се вижда, освен това е и вечер. Казах на полицая:
– Тук явно се виждат цифри.
А той ми отговаря:
– Навярно хулигани са ги надраскали.
Обясних му:
– Това е невъзможно. Цифрите са стандартно изписани, а след това е правен опит да се изтрият.
След малко скалъпи другата версия:
– Други служители са сложили този знак тук. Навярно преди е служил за ограничение на скоростта.
Бях чувала за недобросъвестни полицаи, но това надхвърли очакванията ми. В крайна сметка минах в настъпление:
– Това не е знак за спиране на движението, а за ограничаване на скоростта.
В резултат на това служителят ми даде документите и недружелюбно ме предупреди:
– Следващия път ако те хвана, ще има глоба!
Попитах:
– На какво основание?
Така и не дочаках отговора му. Разбрал, че плана му няма да проработи, полицая тръгна надолу. Странно и до края не разбрах, какво бе предназначението на този знак, но явно полицаите искаха да се възползват по някакъв начин от него.