Всички познаваха Сашо. Викаха му „интелигента“. Дали защото обичаше да спори или за това, че говореше с такива думи, които околните често не разбираха.

Още от сутринта Сашо се чувстваше като пребит. Извади смачканите си дрехи от шкафа, където ги бе набутал предния ден и мудно ги нахлузи.

Едва намери обувките си. Едната бе под леглото, а другата бе избягала в коридора.

Погледна се в огледалото, но не пожела да се обръсне. Каза си:

– Брадата ми не е толкова голяма. Утре ще я махна….

Тъжен и подтиснат тръгна на работа.

На улицата го срещна едър мъж. Изгледа цяла нощ е бил в компанията на не една бутилка алкохол. Едното му око бе насинено. Май се бе стигало и до бой.

Пияницата погледна Сашо, прецени го. Стори му се, че е от неговия сорт и се провикна:

– Ей, земляк, можеш ли да ми кажеш колко е часът?

Сашо присви очи, изгледа пийналия и с неудоволствие каза:

– Извинете, но мога да ви кажа приблизително кое време е …

Пияният започна да нервничи:

– Не ме мотай човече, казвай!

Сашо въздъхна дълбоко и безизразно отговори:

– Четвъртък …

Пияният размаха предупредително ръка:

– Ти мене за какво ме вземаш? Я се погледни!

Сашо огледа смачканите си дрехи, потърка с ръка брадясалото си лице и без да добави каквото и да е, тръгна омърлушен към работното си място.

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.

Тя влезе и седна на седалката. С нищо особено не се открояваше от останалите. Вагонът беше полупразен. Извади кифла, която бе купила от лавката преди да се качи.

Влакът се поклати и тръгна. Жената затвори очи. Мислите ѝ бяха тревожни и сърцето ѝ се сви на топка. Тя потръпна и отвори отново очи.

Изглеждаше сънлива, сякаш нямаше сили. Отхапа уморено от кифлата. Стомаха ѝ на напомняше, че от сутринта нищо не е хапвала.

Жената огледа лицата на хората. Повечето бяха заровили нос в телефоните си. Един младеж смръщи вежди и написа SMS. Други с натежали очи, дремеха. А съседа ѝ бе отворил дебела книга. Той „пребъдваше в Божието слово“.

Възрастен мъж с обувки несъответстващи на сезона, изтъркано яке и панталони, на които се забелязваха кръпки, носеше голяма чанта. Той се готвеше да слиза.

Жената се прозя и тихо се прокрадна до мъжа. На лицето ѝ се появи вълнение. Ръката ѝ бе на сантиметър от джоба на непознатия.

Изведнъж младеж седящ насреща вдигна очи. Той усети нещо нередно в движенията на жената.

„Може би ще краде“, – помисли си той.

Но остана изумен. Тя пусна смачкана банкнота в джоба му.

„Боже, тази жена не краде, а дава“, – едва не извика на глас младежът.

Жената се усмихна на себе си. Навярно си помисли, колко щастлив ще бъде мъжът, когато намери банкнотата в джоба си.

Вратите се отвориха и възрастният човек слезе. Младежът не можеше още да дойде на себе си.

„Такова нещо нито съм чувал, нито съм виждал, – потръпна той. – Та тя е ангел в плът“.

Жената погледна през прозореца. Там светлините минаваха и отминаваха бързо.

Никой не знаеше, че този „ангел“ плачеше, вечер в малката таванска стая, където лежеше тежко болна възрастна жена. Тя можеше да оздравее, но за това трябваха много пари, а дъщеря ѝ с малката си заплата, не можеше да ги събере.

Колко е глупаво всичко. Животът или смъртта зависеха от някакви си парите.

Говорителят нещо съобщаваше по микрофона, но младежът не му обърна внимание. Той гледаше жената, която се бе насочи към вратата, за да слезе.

„Странно, няма крила“, – помисли си той, като я погледна в гръб.

Тя слезе, а младежът непрекъснато мислеше за това, което бе наблюдавал. Засрами се от дебелия си портфейл, безразличието си и ненужните си покупки …

Той бе видял пример, изпратен му от Бога с конкретен намек.

Сега виждаше нещата с други очи. Сякаш сърцето му се бе запалило от небесата. И той си пожела също да направи тайно добро.

Не е престъпление да си беден. Бедата е, когато си мързелив.

Стойчо бе ленив. Единственото, към което се стремеше, бе да не се напряга и да не прилага много усилия. Бе чувал от дядо си:

– От работа човек не става богат, а гърбат.

Стойчо обичаше сутрин да се излежава до късно. Жена му, леля Дона, по три пъти най-малко идваше да го събуди.

Тази сутрин горката не се сдържа и изнесе завивките му навън. На Стойчо му стана студено и започна да мърмори:

– Голям шеф се извъди. Не даваш на човека да си почине малко……

– В гробищата е почивката, – извика леля Дона. – Там ще пише: „Тук почива Стойчо“. Я ставай, че има работа в градината. Зимата от къде ще вземем зеленчук и плодове?

– Господ се грижи за всички, – подвикна ѝ Стойчо. – Няма да умрем гладни.

След това се надигна от кревата, обу си скъсаните обувки, които използваше за работа и се затътри сънливо навън.

– Айде, че ще мръкне, – опяваше още по-висока леля Дона.

– Не бързай толкова, по-леко я карай, – усмихваше се Стойчо. – Ще остарееш бързо.

В последно време Мартин започна да се съмнява в Божията доброта. И как няма да изпитва такава неувереност?

Всеки път, когато се оглеждаше, виждаше само болка и страдание. Самият той се чувстваше изоставен, безнадежден, безсилен …

Един ден той видя малко момиченце, облечено в стара износена рокля. То нямаше обувки. Кожа на краката му беше покрита с мръсотия и на места кървеше. Детето приличаше на изхвърлена кукла, защото беше вече ненужна.

Пронизващите кафяви очи на момиченцето, докоснаха душата на Мартин. Сърцето му почувства силна болка причинена от съчувствието му към това безпомощно създание и той възкликна:

– Господи, как можеш да допуснеш такова нещо? Нищо ли не можеш да направиш за това малко момиченце?

Отговорът не се забави:

– Мога. За това ти си създаден!

Това е добър урок за нас. Бог разчита на нас, да помагаме на другите!

Допринесете малко светлина в мрачните часове на този свят. Бъдете маяк!

Станете добротата, която искате да видите в хората. Това ще ви направи щастливи.