Спаска бе притеснена. Мъжът ѝ премина на пълно работно време в църквата, но заплатата му бе деветдесет процента по-малка от предишната.

– Тази ниска заплата ме плаши, – призна Спаска. – Знам, че съпругът ми е там, където Бог иска, но как ще се издържаме?

Един ден Спаска надникна в гардероба и откри, че старите ѝ ботуши вече за нищо не стават, а нови не можеше да си позволи.

Гледаше ботушите се отчайваше още повече.

Мислите и бързо препускаха в главата:

„Няма да имаме достатъчно. Какви пенсии ще получаваме тогава? Ще стигнем до просешка тояга“.

Докато тези мисли нацяло я събаряха, тя падна на колене:

– Исусе, вярвам, че можеш да снабдиш всяка наша нужда. Ти си нашият снабдител.

Докато изричаше тези думи, Спаска се почувства по-спокойна.

Час по-късно ѝ се обади приятелка:

– Моя позната се мести в друг град и иска да раздаде обувките си, а тя има твоя размер на крака.

– Изпрати ми снимка на обувките, – помоли я Спаска.

– Но те са петдесет чифта, – възкликна приятелката ѝ, – как да ги снимам.

Спаска се разплака. Не защото получи нови обувки, а защото Бог е верен и отговаря на всяка специфична нужда.

Бог вижда и твоята ситуация и Той е с теб в нея.

Точно както се грижи за небесните птици и полските цветя, Той обещава да осигури всичко, от което се нуждаеш.

Не се тревожи за утрешния ден. Довери се на Бог днес и му позволи да се погрижи за твоето бъдеще.

Румен седеше на пейката в парка. Деца си играеха на автобусната спирка.

Дойде автобуса. Едно малко момче се мъчеше да се качи в него, като трескаво се опитваше да оправи връзките на обувките си.

Със всяка следваща минута момчето ставаше все по-тревожно.

Но … стана твърде късно. Вратите на автобуса се затвориха.

Момчето се разплака. То отчаяно погледна към Румен и попита:

– Можеш ли да развързваш възли?

Само ако беше погледнал нагоре и бе извикал:

– Помощ!

Кой щеше да се появи? Кой щеше да му се притече на помощ?

Не Румен, а Исус.

И когато го попиташе:

– Развързваш ли възли?

Той щеше да му се усмихне и да каже кротко:

– Да.

Симо бе омърлушен. Личеше си, че нещо го гнетеше.

– Купих си специална тенис ракета, топка, екип, обувки, шапка и всичко, което е необходимо – сподели Симо. – Мислех си, че съм добре екипиран и ще побеждавам непрестанно, но след първите няколко удара на топката, разбрах, че освен екип се изискват определени умения, които не се придобиват с магическата пръчка.

– Ха-ха-ха, – засмя се Тони, – победата в тениса не се присъжда за отличен външен вид. Тя се определя от въздействието ти в играта.

В разговора на двамата приятели се намеси дядото на Симо:

– Ето ви и друг пример, църквата може да е известна със своите сгради, имущество и програми. Външно изглежда чудесно, но ако тя не разпространява Евангелието, не прави ученици и не служи на нуждите на общността, тогава представлява един добре изглеждаш провал.

– Е, дядо, – сбърчи нос Симо, – ти все за църквата, Христос, вярата, спасението и …., друго не знаеш ли?

Старецът невъзмутимо продължи:

– Симо, ако църквата иска да влияе на обществото, първо трябва да осъзнаем, че сме част от едно установено царство, в което Бог определя правилата.

Симо само въздъхна, а дядо му продължи:

– Едно от правилата е да бъдем обединени отвъд расови, икономически, културни и политически граници. Само когато църквата приеме разнообразието, ние ще бъдем онова пристанище, което Бог е създал да бъдем. Тогава църквата ще въздейства в света на изгубените хора.

Симо размаха ръце, все едно гонеше досадна муха и каза на Тони:

– Хайде да вървим, той все такива ги приказва – и погледна осъдително дядо си.

– Чакай, – извика Тони, – той може би казва истината.

– Оставам ви, – Симо възмутен им обърна гръб. – Съвещавайте се там с вашите …

Тони със съжаление погледна приятеля си и се насочи към стареца, за да уточни някои неясни неща по повдигнатия въпрос.

Мая се размечта:

– О, как искам да се върна в детството!

– Аз пък не искам. Желая да видя близките си, които са напуснали този свят, но не и да се връщам в детството, – твърдо заяви Тони.

– Защо? – ококори очи Мая.

– Няма да имам пари, паспорт, апартамент, кола и шофьорска книжка. Не мога да се кача във влака или самолета без възрастни, – сбърчи нос Тони.

Мая само въздъхна, а Тони продължи още по-настървено:

– Изобщо няма да имам нищо свое. Освен играчки, които не мога да си купя сам. Те ще ми купуват дрехите и обувките, но възрастните ще ги избират. …. Няма да ям каквото искам. Ще ставам и ще лягам, когато родителите ми решат. Няма да мога да отида никъде без разрешение ….. Напълно съм зависим от тях.

– Но тогава ние сме малки и слаби, – възрази Мая. – Не можем да се защитим сами.

– Като роби сме, – усмихна се презрително Тони.

– Но детето е слабо ранимо. То няма опит, – изрази спонтанно несъгласието си Мая. – Безгрижното детство е, защото си напълно зависим от другите, но в замяна на това нямаш грижи.. … Няма свобода, но няма и грижи.

– Нищо не можеше да ме утеши, когато бях дете, щом усещах, че съм ограничен – сподели Тони.

– Дори сладолед, шоколад или някакво забавление? – попита Мая.

– Нима не разбираш? Ти си напълно зависима! – Тони размаха нервно ръце.

– Я погледни старите хора, – каза Мая. – Те са напълно безпомощни като децата.

– Те са си изгубили ума. Нямат сили. Уморени са от безбройните грижи и свободата, които са имали, – повдигна рамене Тони.

Мая се намръщи:

– Свободата трябва да се цени, въпреки че винаги е свързана с много тревоги.

– Не искам да се връщам в детството, – протестираше Тони. – Искам да удължа отговорната зрялост възможно най-дълго. Да си дете е много трудно. Просто го забрави ….

– Да си старо дете е непоносимо тежко, – отбеляза Мая. – И затова трябва да бъдем максимално мили към децата и възрастните…

Край тях мина възрастна двойка. Двамата старци се подкрепяха взаимно.

Тони наведе глава, а Мая им се възхищаваше.

Бе пазарен ден. Сергиите бяха отрупани с плодове зеленчуци, дрехи, обувки и всичко онова, от което се нуждаеше някой.

Невена идваше на пазара с колело. На багажника ѝ имаше касетка, която тя пълнеше догоре. Налагаше се понякога да завързва товара си с ластици, които завършваха с телени куки за захващане.

Днес ѝ помагаше един от продавачите да си завърже на багажника торбите, които стърчаха от касетката.

Човекът понечи да върже ластиците успоредно, но Невена го поправи:

– По-добре на кръст. Няма по-сигурно от него.

Дочу я баба Дона и извика:

– Стигнем ли до там … – и размаха дясната си ръка.

Тя имаше предвид, че стигнем ли кръста, в случая гроба, всичко е свършено.

Невена се засмя и каза:

– Кръстът не е краят, а началото.

Баба Дона се сви и бързо напусна полесражението. Намериха се хора да попитат:

– Как кръста е началото?

– Какво започва с кръста?

Тогава на Невена се отвори врата да каже някоя дума, за Този, Който ни бе заместил на кръста. И не само това, а че Същият ни предлага вечен живот, който не свършва като този тук на земята.