Костадин говореше с Наско и силно се възмущаваше:

– Защо ще бягаш при бурни събития?

– А какво да правя? – попита Наско и кръстоса ръце пред гърдите си.

– Ти орел ли си или пуйка?

– Какво? Какво общо имам с тези две птици? – разсърди се сериозно Наско.

Костадин се ухили и започна да обяснява подробно:

– Пуйка и орел реагират различно на заплахата от буря. Тя тича да се скрие в обора, надявайки се, че бурята няма да се приближи, а орел напуска сигурността на гнездото си и разперва криле, за да яхне въздушните течения на приближаващата буря, знаейки, че те ще го отнесат по-високо в небето, отколкото би могъл да се издигне сам.

– Вярно е, че се страхувам като пуйката, но …

– Естествено е да бъдеш пуйка в чувствата си, но избери да бъда орел в духа си. Разпери крилете на вярата си, прегърни „Вятъра“, уповай на Исус и преживей „ежедневните“ чудеса, – възторжено размаха ръце Костадин.

Наско го гледаше смаян.

– Божията радост изчиства болката ти. Силата Му вдига товара ти. Неговият мир успокоява тревогите ти, – още по ентусиазирано повиши глас Костадин. – Би ли разперил криле на вяра, за да се извисиш?

– О, да, – плесна с ръце Наско.

Имаше си дядо Петър пъстър и гръмогласен петел. Това не бе птица, а цяло чудо.

Петелът гордо се разхождаше из двора и наглеждаше любимите си кокошки и пилета. От време на време проточваше врат и извисяваше глас:

– Кукуригу, кукуригу…..

Едно от любимите му занимания бе да рови в купчината тор до обора, където намираше нещо вкусно за себе си.

Изведнъж заваля. Вече втори ден дъждът непреставаше.

Петелът помръкна, загуби гласа си. Увеси гребен и тихо едва чуто шептеше:

– Противен дъжд. Мразя те.

По това време дядо Петър изпращаше внуците си, които му бяха дошли на гости.

Той им предаде вързопа, който бе приготвила баба Мара. Само тя знаеше какво има вътре, но със сигурност щеше да се хареса на внуците, когато го отвореха у дома си.

– Щях да заколя петела, – каза дядо Петър, – но много валеше и никак не ми се излизаше от къщи. Ще му отрежа главата следващия път при по-хубаво време.

– Май дъждът спаси петела, – обади се една от квачките.
– Хубавото е, че не го заклаха днес, – додаде патката. – Щяхме да загубим сладкогласния си певец.

Дъждът продължаваше да вали.

Петелът си легна в курника с кокошките. Натъжен бе.

– Е, ако не беше този дъжд, – каза си той, – денят щеше да бъде къде- къде по-хубав.

Топъл есенен ден. Хората шетаха по дворовете. Наближаваше зимата, за това всичко трябваше да се подготви, земята, растенията и дръвчетата за предстоящия студ.

Това бе благоприятно време да се засадят нови храсти, дръвчета и лози.

Надвечер задуха хладен вятър, който не обещаваше нищо хубаво.

Бай Марин замръкна в Гълъбово с каручката си. Беше я натоварил с вар.

Като го питаха:

– Какво караш?

Отговаряше  смутено:

– Малко вар, да измажем, за строителство, а мога част от нея и да продам.

Ще, не ще, тази нощ бай Марин трябваше да остане в Гълъбово.

– Е, утре по видело ще съм си у дома, – каза си бай Марин

И отседна в близката механа, в която даваха стаи за такива закъсали като него при смрачаване.

На сутринта всичко беше отрупано със сняг, но това не притесни хората. Още вечерта местният „метеоролог“ бай Видко като усети студения вятър рече:

– Ще осъмнем със сняг.

Бай Марин похапна и излезе навън, да види каручката си. Магарето му бе прибрано на топло в обора още снощи.

Запъхтях Марин бързо се върна в механата и извика уплашено:

– Нямам ми каручката.

Хората се стъписаха:

– Как така я няма?

– Кой ще я открадне?

– На кой му е потрябвала твоята каручка?

Станаха големи разправии.

Хората излязоха вкупом с бай Марин. Той с болка сочеше мястото, където я бе оставил вечерта.

– Ето, няма я!

Каручката наистина бе изчезнала. На мястото имаше само прясно навалял сняг.

– Че къде ще я скрие, – недоумяваше Петър. – Никакви следи няма по снега.

Обърнаха цялото село, а каручката сякаш бе потънала в дън земята.

Чак след два дена, когато се стопи снега, на мястото на каручката намериха само варта. Смаяха се.

– Как е станало това чудо? – попита Никола.

– Знаете ли какво е станало? – засмя се селския даскал Симеонов. – Каручката е изгоряла.

– Как така? – попита Гено. – Наоколо няма пепел или въглени.

– Много просто, – каза Симеонов. – Снегът е помогнал на негасената вар, да се превърне в гасена.

Много се почесаха по главите, но накрая разбраха какво искаше да им каже даскала.

– Брей, – възкликна Пенко, – много хора виждат, но малцина се замислят над видяното…..

Студена февруарска вечер. Почти пролетна кал жвакаше под краката на минувачите. Грееше забулена месечина. От обора се процеждаше светлина. Това бе любимото място на Стела.

Светлината привлече малкото петгодишно момиченце и то реши да надзърне в обора. Когато надникна дъхът му секна.

Кравата Ралка лежеше върху сламата. Животното бе отправило поглед към двамата мъже, които клечаха зад опашката ѝ.

Стела стана по-смела и влезе вътре в обора.

– Ела да видиш как ще се роди, – каза чичо ѝ Младен, който бе забелязал малката палавница. – Теленцето вече се е подало.

„Ще видя как се ражда теленце! – помисли си възторжено малката Стела. – Невероятно! Дано само мама не ме потърси, защото ако види къде съм, веднага ще ме прибере“.

Така Стела стана свидетел на раждането на едно теленце.

От голямо отверстие в кравешкия задник се подаде някаква тъмна лилава муцунка. Кравата тръпнеше, по-точно се гърчеше. Издаваше глухи звуци. Не приличаха на мучене, нито на стон. Животното изобщо не се опитваше да стане, но бе вперило очи изпълнени с болка към двамата мъже зад нея.

„Горката, – помисли си Стела, – вероятно умира. Нима наистина ще умре?“

– Хайде, миличка, – със съчувствена нежност я подкани Младен. – Още малко, милата ми.

Стела бе настръхнала. Тя бе готова да попита чичо си Младен и Гено: „Какво ѝ е? Защо не ѝ помогнете?“ Но само прехапа устни и си премълча.

След муцунката се показа главата…. последваха тънки като пръчки, две крачета с копитца. Младен сложи ръцете си под малкото туловище и го издърпа към себе си.

Последва кравешки стон, който съдържаше отенък на облекчение.

Изваденото от кравата шаваше мудно. Гено разкъсаха ципата, която бе полепнала по него. Младен рязна рязко кървавата връв.

“ Че……то май се получи…. теле“, – каза си Стела ококорила широко очи.

Мършавичкото пърхаше с копитца. Очите му бяха топли и нежни.

Изведнъж кравата напъна умореното си и грохнало тяло. Напрегна немощните си нозе и се изправи. Телето прекрачи треперейки и се пъхна под майчиния си търбух. Лапна вимето и засмука.

А Ралка доволна се зае да лиже новороденото. Подготвяше го за предстоящият му живот.

Тази зима бе много тежка, както за хората, така и за животните. Дървата за отопление бързо изхвръкнаха през комините, но и сламата приготвяна цяло лято не стигна за животните. Наложи се много хора да прекупват от тук оттам по някоя бала.

Добри изпрати сина си Алекс в съседното село, като му каза:

– Снега още не се е вдигнал, а на животните след няколко дена няма какво да им дадем да ядат. Иди при вуйчо си в съседното село и купи малко храна за животните.

Алекс стегна каруцата и потегли.

Когато се върна, баща му го попита:

– Колко даде?

Когато чу сумата Добри се намръщи:

– Много си дал.

– Тате, сутринта като влязох в обора опитах да дам на животните пари да ядат, ама те нещяха.

Добри се засмя и тупна сина си по рамото.