Учениците в Тайланд всяко утро започват с особен ритуал учебния процес. Покланят се един на друг и се прегръщат.

Така те изразяват любов и уважение един към друг.

Този прост и трогателен начин ни напомня, че солидарността и хармонията са много по-важни от дребни обиди, разногласия и спорове.

Нека си пожелаем повече добро и уважение един към друг.

Всяка бруталност отстъпва пред майчината любов.

Във влака седеше момче с много важен и сериозен вид. Той бе облечен във военна униформа. Явно учеше във военно училище. А там има строга дисциплина, чужд град, без мама и баба.

Навярно сте чували мотото: „Душата на Бога, сърцето на дамата, живота на главата на държавата, а честа на никого“.

Момчето се прибираше през почивните дни. Докато пътуваше, чете книга, купи си чай.

Позвъни на свой приятел, вероятно негов съученик:

– Да знаеш какво стана в час по математика?!

– И аз я оплесках вчера. Двамата не сме се славили с добри резултати по математика….

След това момчето позвъни на майка си. То говореше много тихо. А накрая я попита:

– Мамо, какво си приготвила за вечеря?

Момчета изслуша отговора, обърна се към прозореца и с обида в гласа каза:

– Мамо, но нали те помолих … Казах ти да приготвиш месо ….

Мъж се прибира в къщи, наистина.

Манипулационното поведение се отразява отрицателно на отношенията. Ако в момент на извършване на дадена постъпка човек не осъзнава, че някой го е подбудил, то с времето ще разбере това.

Тогава ще възникне чувство на обида, разочарование и гняв, доверието към манипулатора ще се понижи. В отношенията се появява напрежение и често те се разрушават.

Но има ситуации, когато на манипулатора действа в интерес на своите „жертви“. Един пример за това е процеса на образование, обучение и психотерапия. Във всички тези дейности има елемент на манипулация.

По този начин, ролята и актуалността на манипулативния стил на поведение при общение зависят от целта, за която се използват.

Въпреки това е добре да бъдеш „господар на поведението си“ и да действаш в съответствие със собствените стремежи.

Пролет е. След работа Вера мина през градския парк. Раззеленилите се дървета и цъфналите цвета я покориха. Тя пое  дълбоко въздух, вдишвайки аромата на събудилия се растителен свят.

Вечерта Вера си спомни за минутите прекарани в парка и си представи букет лалета. Спомни си времето, когато Марин на всяка среща ѝ носеше цветя и смутено ѝ подаваше внимателно увития букет.

– Пролет е. Птичките пеят. Днес видях такива красиви лалета, – Вера недвусмислено намекна на мъжа си за желанието си.

На следващата вечер Марин си дойде, но не носеше никакъв букет.

„Е, добре, – помисли си Вера, – ще опитам втори път. Може да е от недосетливите“.

– Пролет, птичка, а на мен толкова много ми харесват лалетата.

На следващата вечер отново нямаше цветя и Вера премина в настъпление:

– Ти подиграваш ли ми се? Два дена вече ти правя намеци, че искам лалета!

Марин се смути и се почувства виновен:

– Извинявай, обещавам да поправя този пропуск.

„Не всичко е безвъзвратно изгубено, – каза си Вера. – Сега нещата ще се оправят“.

На следващата вечер Вера сияеща и усмихната отвори вратата, на върналия се от работа Марин. Когато я видя той пребледня, а гласът му захриптя, като на ранен звяр:

– Ааааааааа, не …. забравих лалетата!

Вера се почувства неловко.

„Какъв ужас бе изписан в очите му, – с болка си помисли Вера. – Нима само с вида си можах да предизвикам такава реакция у най-близкия си човек?“

– Няма значение, – махна с ръка Вера и влезе навътре в стаята.

Не получаваме, защото не изказваме направо желанията си. А колко обиди носим в себе си поради недоизказани думи и мисли!

Нека се научим да наричаме нещата с истинските им имена. Тогава всичко би изглеждало по-лесно и елементарно. Нима е толкова трудно да го направим?

Така както се отнасяме към себе си и другите, по такъв модел ще изграждаме отношенията си и с Бога. Ако смятаме, че можем да се взема в ръце и да поправим нещата, това ще очакваме и от другите, ще го осъждаме и обвиняваме себе си, ако е налице неуспех.

Нашата любов на този етап е условна, длъжни сме и другите също, независимо от това дали ние или те можем да го направим.

Такова отношение към самия себе си и другите не довежда до смирение и прошка, но за това пък пришпорва нервно и жестоко.

Ако разберем, че можем много малко и почти нищо сами, тогава ще разбираме по-добре и другите. Ще престанем да ги осъждаме. И ще осъзнаем, че сме в една и съща лодка с тях. Става ни ясно, че този, който ни е обидил или наранил не го е направил поради злоба, а поради някаква причината, която не виждаме и не знаем.

Можем ли да влияем на емоциите си и чувството на обида?

Има алтернативен път. Приемете прощението на Бога и Неговата любов . И Му кажете:

– Господи, заставам пред Теб такъв, какъвто съм. В мен има негодувание, обиди, гняв, тревога, болка и страх. До сега съм се опитвал да заслужа прошка и любов, но разбирам, че така не мога да продължавам. Помогни ми, защото съм безсилен и не мога сам да се променя!

Позволете на Бог да ви обича, дайте Му възможност да действа във вашия живот.