Крещящата нужда сега е църквата да се постави на бойна нога. Къде е настъпващата ѝ армия, готова с щурм да превземе света? Къде е дръзновението и отзоваването на Божия повик?

Църквата се е успокоила, нали Бог защитава Неговите в дни на бедствие. Хиляди християни не чуват как огромните вълни  на злото заливат масите, куршумите на врага пропищяват край ушите им. Не усещат коварният агент в побелялата нива, готова за жътва.

Те не плачат за погиващите край тях.  Забравили са за духовното войнство на злото в небесните места и за световните владетели на настоящата тъмнина.

Казват си: „Не е тъмно. Всъщност е светло и удобно. Приятно е. Виж само дома ми, колата, вилата, лодката ми. Чуй новата ми стериоуредба, виж новата ми техника в дома.

Нима трябва да ни застигнат бури, наводнени, земетресения, торнадо или някакъв друг катаклизъм, за да се осъзнаем и да работим?

Днес повече от всякога сме във война. Бойното поле е светът. Хиляди народи са пръснати по света и всеки от тях трябва да чуе за Бог. Има още от Неговите, до които не е стигнала благата вест. Това е една незавършена задача оставена ни от Него, да спечелим поне един от всеки народ, така че Божието царство да се разраства.

Н. М. Карамзин пише, че в едно село на Симбирската губерния живеел земеделецът Флор Силин. Той бил трудолюбив човек. Навреме изорал земята и посял, за това това, което се родило при него било по-добро, отколкото при другите.
Дошла година, през която нямало никаква реколта, трева и хляб. Само Силин имал достатъчно хляб, останал от предишната реколта. Всички хора решили, че сега Флор ще се възползва от бедата. Каквато цена за хляба поиска, такава щели да му дадат. Нуждата не допуска да се пазарят.
Флор повикал при себе си бедните селяни и казал:
– Вие нямате хляб, а аз има много. Вземете си, колкото ви е нужно, докато изкарате новата реколта.
Разбрали за предложението на Силин, хора от други селища дошли при него за хляб. Той не отказал на никого.
На следващата година реколтата била добра. Събрали селяните кой колкото дължал на Флор и му го занесли, а той нищо не взел и казал:
– Тази година и при мен се роди много, благодарете на Бога, не на мен. А ако имате излишък раздайте го на бедните.
Хората така и направили.
Човек оказващ щедра помощ на нуждаещите се и бедните, живее със спокойна съвест. А когато застане пред Праведния Съдия ще намери голяма милост и ще чуе думите: „Дойдете вие благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света“.

Веднъж Здравето и Щастието за спорили. Те не могли да решат, кое от тях е по-важно.
– Аз съм по-важно!
– Защо?
– Без мен на хората им е лошо. Те все ме търсят. Все за мен говорят. Всеки иска да е щастлив.
– Но всеки иска да бъде и здрав!
– Виж за здравето малко говорят, но за щастието постоянно.
– Нима смяташ, че хората нямат нужда от здраве?
– Щастието е по-важно, без него хората не могат. Ето идва едно момче, нека да го попитаме , кое е главното, щастието или здравето.
И те се обърнали към момчето:
– Момче, кое за теб е по-важно, щастието или здравето?
– Разбира се, че щастието! – без много да се замисли казало момчето.
– А ти щастлив ли си?
– Да, аз съм щастлив!
– Ето виждаш ли! – плеснало с ръце Щастието и подскочило от радост. – Нали ти казвам щастието е по-важно от здравето.
– Кажи, момче, ти здрав ли си? –  попитало Здравето.
– Да, здрав съм!
– Късметлия! – намесила се в разговора жена, която минавала от там. – Ако имах твоето здраве и аз щях да съм щастлива.

Изкуството е средство за общуване. Общуване с много хора едновременно. Ала ние не винаги си даваме сметка, че за да стигнеш до това приятно общуване, трябва неизбежно да прекосиш едно дълго и глухо пространство изпълнено със самота.
Този, който е общителен изпитва нужда да бъде винаги с хора и непрестанно да разговаря. Дори в просъницата си бъбри с тоя и оня за това и онова. Той няма желание да пише.
Осенен от щастието да се изявява спонтанно, незабавно и без тия мъчителни спънки на писането. И ника не е чудно, ако нуждата от писане  възникне тогава, когато не остава друг възможен път към хората.

Днес слънцето не прощаваше на никого. Жареше безпощадно минувачите. А те привели глави под тежестта на ежедневните грижи, бавно и неохотно крачеха. Две момчета дразнеха три малки кученца. Животинчетата пискливо лаеха и налитаха страхливо, като се отдръпваха веднага щом усетеха приближаваща се човешка ръка. Едно от кутретата изглежда бе по-смело от другите. Бързо се втурна напред и захапа един от нападателите си. Момчето извика от болка. Злоба блесна в очите му. То грабна ухапалото го кученце и го тръшна на земята. Чу се жално квичене.
От там минаваше жена хванала за ръка момиченце с палави и непокорни плитки. Двете станаха неволни свидетели на случилото се. Момиченцето хукна към кученцето, а майката разгони момчетата.
Детето вдигна малката топла топчица и я притисна до гърдите си. Изведнъж кученцето надигна глава и нежно облиза ръката на момиченцето. След броени минути скочи от ръцете й и весело замаха с опашка. Жената и момиченцето спокойно продължиха пътя си.
След две преки те попаднаха пак на същите момчета. Едното разтриваше окървавения си крак, изглежда бе паднало някъде и се бе ударил лошо. Лицето му бе покрито с кални следи от засъхнали сълзи. Явно изпитваше силна болка. Другото момче седеше безпомощно край него и се опитваше да го успокои.
Момиченцето трепна, но си спомни предишната сцена и сърдито обърна глава. „Така му се пада – помисли си тя.“ В погледа на майка й нямаше никакво съчувствие.  Да се оправят.
Колко е лесно да съчувстваш и да бъдеш милостив към слабите и беззащитните, а на тези, който са сбъркали, кой ще протегне ръка? Те имат много повече нужда от милост?