Тя открадна пари от мъжа си. Сейфът беше пуст. Мира с празен поглед и нож в ръката се наклони към мъжа си. В другата си ръка държеше пачка банкноти. Една секунда още и ….
Петър се събуди и будилника извъня…
Болезнен вик се изтръгна от гърдиъе му, а лицето му се покри с червени петна.
Изглежда му се е присънило. Петър изрита завивката и бързо стъпи на краката си. Изтри студената пот от челото си и реши да провери съдържанието на сейфа.
С два скока се добра до другия край на стаята. Отвори със замах вратата на сейфа…. Убедил се, че парите са на място си, доволен се отправи към кухнята.
Там светеше. Мира отново е забравила да я изключи. Петър много се ядосваше, когато съпругата му забравяше да изгаси лампата, да затвори крана докрай или да остави включен компютъра за цяла нощ.
Той беше уверен, че ако не бе неговата пестеливост, те отдавна щяха да се разорят, плащайки огромни сметки.
Е, нищо вечерта отново ще и тълче сол на главата, как правилно да се отнася към живота.

Един човек решил да си отмъсти на друг. Купил змия  с надеждата, че  тя ще  ухапе човека, който го е обидил. Това направил през нощта, за да не го види никой.
Отишъл при ловеца на змии. Набързо избрал първата му попаднала гадина. Заплатил за нея и я пъхнал в пазвата, за да скрие от любопитните  очи лошите си намерения.
Той се надявал в скоро време да се срещне с обиделия го и така да нагласи нещата, че змията да го ухапе. Но съдбата се разпоредила по друг начин. Той трябвало доста дълго да чака тази среща.
През цялото време обиденият трябвало да носи змията в пазвата си, така че при среща, веднага да осъществи плана си. Накрая, когато се срещнали, той изпълнил намисленото от него.
Ухапания враг извикал силно.
– Защо викаш, – попитал първият. – Аз не плача.
– За какво трябва да плачеш? – попитал ухапания, търкайки наранената си ръка.
– Как за какво? Погледни тялото ми. То е изпохапано от тази твар, която трябваше да нося със себе си, докато те срещна, за да ти отмъстя,  –  казал първият,  разкопчавайки ризата, за да покаже раните си. –  Добре, че не е отровна.
– И какво? Струваше ли си? – попитал ухапания.
– Тебе, душата никога ли не те е боляла? Какво? Боли? Може би това е така, защото ти също носиш в пазухата си змия, за чието съществуване дори и не подозираш, а тя от време на време те хапе.

Утро. Светло е и мирише на пролет. Странно на двора е като лято. Независимо от светлинната, спуснатите щори създават впечатление, че навън е нощ.
Тя побърза да стане, да се умие и да се приведе в ред. И ето я пред нас, съвсем открита. По това време на деня тя е такава, каквато е. Обикновенно оставаше сама със мислите си.
Всичко, което си мислеше в момента бе свързано с неопределимото желание да снеме маската на безразличието и апатичността от своето лице. Искаше й се да премахне унинието. Защо да не живее по-ярък и живописен живот от този, който живееше сега?
Бавно вдигна ръцете си към лицето, а в същото време си мислеше: „Струва ли си да махна маската от лицето си“? Може да бъде много болезнено.  Навярно тя е сраснала с истинското й лице.
След като събра волята си, тя направи първия напън. На тези места, къде успя да свали маската от лицето си окончателно, кожата закърви силно. Лицето й бе в белези и ожулвания. Болката, която изпита от видяното, бе много по-голяма от тази, която изпита при сваляне на маската. Страшно е да видиш себе си без маска, целия в белези.
За да не измъчва душата си тя решила да надене нова, по-весела маска „Маската на надеждата“. С нея тя вярваше, че ще стане по-весела и жизнерадостна.
И така тя заживя с тази маска по цял ден. Въпреки това новата маска предизвикваше мазоли и подсещаше за старите рани. Носенето на тази маска всеки ден, ставаше все по-трудно и по-трудно. Но момичето като че ли нехаеше за това. Нали всички са добре и са щастливи, нека я виждат и нея щастлива.
Тя си даде обещание да бъде все така, но не можа да сдържи обещанието си. Един ден маската започна да кърви и да се разрушава. Тези болки бяха още по-жестоки, отколкото преди, но девойката не им обърна внимание.
Когато от лицето й не останало нищо върху, което да надена поредната маска тя се замисли.
Възможно е да е била красива. Кой знае, какво е било истинското й лице? …Но ние познаваме само това лице, което бе покрито с белези….

Една нощ по време на гръмотевична буря, един работник от ЖП след оглед на своя участък, уморен потеглил към къщи. Изведнъж го ослепила мълния и силен гръм го хвърлил на земята. Мълнията повредила релсите и се запалила къщичката на работника.
Той искал да побегне да гаси дома, но сигнала на локомотива го спрял. Изтичал и запалил фенера, който вятърът бил загасил. Откъснал парче от червената си риза, покрил с него фенера и го издигнал високо. Идвал пътнически влак.
Машинистът забелязал червената светлина и влака спрял на няколко метра от разрушените релси. Работникът загубил дома, заедно с имуществото си но изпълнил дълга си. Той спасил живота на пътуващите хора във влака.
Това е саможертва. Да си готов да се жертваш за доброто на другите, забравяйки себе си, нуждите си, интересите си, за да спасиш хората, да им помогнеш, да им направиш добро, да им покажеш любов.
Човек трябва да се отрече от гордостта, злобата, завистта, омразата, нетърпението, алчността и суетата и да последва пътя на смирението, кротостта, любовта, търпението, ….
Никой не може да бъде едновременно горд и смирен, злобен и кротък, склонен да роптае и да е търпелив, сребролюбив и алчен, завистлив и любещ, стиснат и щедър. Ако искаш да бъдеш скромен, кротък, търпелив и любещ, остави гордостта, злобата, отмъщението, гнева, нетърпението, омразата и завистта.

Григорий дошъл в Печерския манастир при отец Федосий. От него той се научил на смирение, подчинение… Особено бил прилежен в молитвата и за това получил власт над бесовете. Дори когато били далеч от него, крещели: „О, Григорий, гониш ни с молитвата си….“
Тъй като древния враг по никакъв начин не можел да навреди на монаха, научил зли хора да го оберат. Той нямал нищо друго освен книги.
Една нощ крадците дошли и зачакали, кога Григорий ще отиде на сутрешна молитва, за да влязат и да го оберат. Монахът усетил идването им. Обикновено той не спял по цели нощи, а пеел и се молел в средата на килията си. Помолил се и за тези, които дошли да го ограбят: „Господи дай сън на слугите си, защото те напразно се трудят да угаждат на врага“.
И те спали пет дена и пет нощи. Когато се събудили монахът ги попитал: „До кога ще стърчите тук напразно, мислейки да ме ограбите? Идете си по домовете.“
Те станали, но не могли да вървят, защото изнемогвали от глад. Григорий ги нахранил и ги пуснал.
Когато за това узнал владетелят на града, заповядал да накажат крадците. Натъжил се Григорий, че заради него ще накажат тези хора. Тогава той отишъл, подарил част от книгите си на владетеля, а крадците били пуснати.
Останалата част от книгите продал, а парите раздал на бедните, като си мислел: „Да не попадне някои в беда, ако реши да ги открадне.“
Нали сам Бог е казал да не си събираме богатства на земята. Те могат да бъдат обрани от крадци. Нетленните съкровища са на небесата, където молец и ръжда няма да ги повреди, нито крадци могат да ги оберат.
А твоето богатство къде е?