Такава тъмна нощ скоро не бе имало. Виктор се мяташе в своето безсилие и безизходица.

– Така не може да се живее повече, – крещеше той и преобръщаше всичко наопаки в стаята си. – Има ли смисъл само да вегетирам? Ще сложа край на живота си.

Извади ръждясалия пищов на баща си, забравен под миндера кой знае от кога.

Виктор скоро го бе открил, а сега щеше да му послужи. Бе го проверил, имаше един патрон в цевта.

Младият мъж приближи дулото на пистолета до слепоочието си и натисна спусъка. Нервността му или по-скоро страха разтрепери ръката му и той не уличи мястото, но се нарани.

Съседите чуха изстрела и извикаха бърза помощ и полиция.

Завариха го окървавен, но жив. Откараха го в един лечебен център.

На другия ден, когато се събуди, Виктор разбра, че е попаднал в християнски център на лечение.

Той притисна бинтованата си глава с ръце и започна да се смее неудържимо.

– О не, Господи, Ти подиграваш ли ми се? Аз исках да се самоубия, не вярвам, че съществуваш. А Ти ме домъкна в този христ…..- задави се от възмущение Виктор – център.

Виктор лежа там три дена и накрая реши да приключи всичко и да не създава на никого главоболия.

Тогава се случи нещо невероятно. В стаята, където лежеше Виктор влезе мъж, който попита:

– Има ли някой тук който иска да се самоубие?

Виктор трепна. Очите на влезлият се заковаха в него.

– Съветвам те да преосмислиш нещата, – добави мъжът. – Бог те обича и иска да живееш.

– За това ли дойдох тук, – Виктор крещеше неудържимо, – за да ми кажете, че Бог ме обича…?

И се разплака.

Този ден Виктор се раздели с атеизма си.

До скоро смяташе, че идеята за личен Бог е пълна глупост, но в сърцето си знаеше, че събитията не се бяха стекли случайно.

Това послание бе изпратено директно към него.

Виктор осъзна и възторжено произнесе:

– Той е любящ и е загрижен за мен. Бог ме обича.

Бе доверчива лятна нощ. Тя беше просторна и спокойна. Усещаше се мирис на бензин и прахуляк. Звездите едвам се забелязваха от светлината на уличните лампи.

Мракът отдавна бе започнал да навлиза в закоравелите зеници на баба Йордана. Тя почти нищо не виждаше. Пердетата на двете ѝ очи пречеха да се радва на багрите и цветовете.

Някой тихо почука. Тя отвърна:

– Да.

В полумрака влезе момче облечено в бяло. Цялото блестеше. Старицата не се уплаши, а изпита доверие към Него. Влага напои очите ѝ.

– Ти ли си? – попита кротко тя.

– Аз съм.

– Уморена съм вече, – въздъхна тежко Йордана.

– Зная.

– Нетърпелива съм да дойда там … при Теб.

– За това дойдох.

– Аз съм готова, но се притеснявам за моите. Те са разделени. Ако сега си отида, кой ще им помогне да се съберат?

– Времето ….

– О, – въздъхна отново тя, – то само разделя.

– Нима се съмняваш, че ще се погрижа за тях?

– Но те няма да Те потърсят …., но вярвам, че няма да ги оставиш.

Йордана събра ръце пред себе си и каза:

– Простила съм им всичко, време е да си вървя. Няма какво да правя тук вече. Хайде, принеси ме.

И Той я понесе …

Улицата бе погълната от мрака. Колите пред блока мълчаливо дремеха. Една от лампите на улицата премигваше от време на време, но така и не запали. Въздухът все още бе горещ, прохладата щеше да дойде в късните часове на нощта.

Стамен и Велко седяха в тъмната стая и тихо разговаряха. Не бяха светнали лампата заради мухите и комарите, които привлечени от светлината веднага щяха да нахлуят през отворения прозорец.

– Лесно се увличаме, – каза Стамен, – особено, когато се стремим да постигнем нещо.

– Усещаме натиск върху себе си, за да достигнем дадени резултати, – изпъшка Велко.

– Състезаваме се за признание, – усмихна се Стамен.

– Това е така в света, – отбеляза Велко, – защото хората се оценяват по техните достижения.

– Да, но това води до притеснение, – поклати глава Стамен.

– Колкото и да се стараем, не можем да бъдем достатъчно добри, – отбеляза Велко.

– Искаме да бъдем перфектни, но си оставяме несъвършени, – въздъхна Стамен. – Дори зрелите хора се провалят.

– Правим грешки и се самоосъждаме, – наблегна Велко, – а това води до порочен кръг, от който няма изход.

– Така е, – съгласи се Стамен. – Искаме да постъпваме правилно, но не успяваме, а после съжаляваме.

– Какво можем да направим в случая? – попита Велко.

– Най-добре е да се обърнем към Бога. Разчитайки на Него и като използваме силата Му, можем да се освободим от тиранията на плътта и духа на осъждение.

– Само чрез Господа можем да достигнем до хармония, защото Той ни прощава и ни дава мир в сърцата, – потвърди Велко.

Двамата продължаваха да седят в тъмната стая, но бяха открили разковничето.

Ако днес се чувствате в капан, живеете в омагьосан кръг, отдайте живота си на Исус и Той ще ви даде сила да преодолеете всяко притеснение, болка и неприятност.

Нощта бе спокойна и Тодор очакваше, че дежурството му ще премине спокойно.

Изведнъж тишината бе нарушена от настойчивият звън на телефона.

– Да, служба за спешна помощ, – спокойно се отзова Тодор.

– На релсите е спряла кола, – гласът бе изплашен, – вътре има човек, но изглежда е изпаднал в безсъзнание. Скоро ще мине от тук влак, а аз не мога да помръдна колата, нито да преместя човека ….

Тодор бързо побягна към дежурната колата. Мястото бе съвсем близо.

Когато пристигна, Тодор забеляза немощен старец, който се опитваше с някакво дърво да отмести колата от релсите.

Той изобщо не се присъедини към възрастния човек. Влакът вече идваше.

Тодор дръпна врата на колата и тя се отвори. Издърпа припадналия навън и се огледа за стареца. Искаше да го предупреди да се махне от колата.

След няколко секунди влакът профуча и удари колата на релсите.

В следващия миг Тодор вече набираше номера на бърза помощ.

Старецът се бе свлякъл наблизо и едва дишаше, а изпадналия в безсъзнание не даваше никакви признаци на живот.

Навремената намеса на медиците спаси шофьорът на злополучната кола и старецът, който от напрежение и уплаха бе изпаднал в шок.

Когато ни се струва, че всичко е загубено, Бог се намесва и ни помага.

Може ситуацията да ни изглежда ужасна и непреодолима, но именно тогава трябва да издигнем глас към Този, Който обича да спасява.

В този ден никой не знаеше какво щеше да последва. Людете нямаха престава, че с днешното разпятие щяха да намерят спасение.

Исус изтощен от жестоките удари в безсънната нощ, едва вървеше. Затова заставиха Симон киринееца да носи кръста Му.

Само Той знаеше какво щеше да стане след час. Запознат бе отдавна съдбата си, но бе твърдо решен да стане врата на спасението.

Беше само на 33. Стана за хората хляб, вода и светлина, но …..

Бе подготвен за този ден, когато щеше да бъде предаден.

Времето бе изтекло.

Той чуваше крясъците им:

– Разпни го.

Бе осъден, бит и оплют от свирепата тълпа, а беше вестител на любовта.

Сатана бе изпълнил сърцата има с ярост и бързаше да отнеме всичко, което Исус бе вложил в тях.

Въпреки страха и съмненията им Христос пак ги обичаше.

За това, когато Го разпнаха, каза:

– Отче, прости им, защото не знаят какво правят…..

Устните му бяха пресъхнали, но Исус знаеше, че всичко вече е свършено, за това каза:

– Жаден съм.

Натъкнаха на исопова тръст една гъба натопена в оцет, и я поднесоха до устата Му.

Исус прие оцета и рече:

– Свърши се.

Наведе глава и предаде Дух Си Богу.

Врагът ограби човека, но Исус чрез смъртта си на кръста му даде втори шанс.

Така Христос и днес ни помага, да започне всичко начисто.